Маказа

Род, народ, родина

понеделник, 26 февруари 2018 г.

Кукери и гайди и поздрав за Miss Robinson

Кукер и гайда

Пустата му англичанка

Попаднах на статия в списание National Geographic за кукерите. Снимките са прекрасни и завладяващи, носят някак една визия за това какво е България. Стоя и гледам, взирам се в образите и в очите снимани зад маските. Виждам хора, сънародници застанали пред окото на обектива. Снимат ги. Може и по телевизията да ги дадат. Че цяло списание материал направи за тях...за работата им, тайнството. Гледайки ще си речем ей така се съхранява българското...традицията. Щом има снимка всичко е наред- някой ни е харесал, потърсил да ни снима, че и нас да види света.

Спомням си преди години когато за първи път попаднах на open festival - нарочно използвам тези чуждици в село Гела- това е събора известен с надсвирването с гайди, с който се гордеем толкова много ние българите. 
festivals in bg
Стари и млади свирят на събора в с. Гела на родовия празник на селото- предават живото знание

Там случайно по прашния път зърнах една бледолика англичанка. В нашенска носия бе облечена, усмихната, доволна. Спрях я, заговорих я. Жената чак от острова е дошла, за да чуе и види магията на Гела. Поговорихме си за кратко и тя ми каза "Вижте, това тук нещо е прекрасно. Аз всяка година идвам и уча песни, а съпругът ми на гайда свири. А вие какво правите тук? Знаете ли някоя песен? Ще участвате ли?"

Тогава не знаех. Знаех, ама така да река...че я знам...като не знам. Бях зяпач, турист.  Вдигнах рамене и замълчах...
" - Аз тук с едни приятели дойдох. Случайно." И тогава тя ме сръчка и рече ядно:
"- Е, така да знаете - ние чудженците ще съхраним вашето наследство и утре вие при нас ще идвате да се учите, а музиката ви ще ви я продаваме на дискове."

Онемях и го запомних. Още са в мен тези думи...защо ли? Защото беше права...тази бледоликата от острова.
И сега знам, че някъде в сърцето на Родопите, в затънтеното село Гела,  трудно достъпно за туристите от столетия се провежда надсвирване с гайди. Наричат го събор. При това събитието се провежда от незапомнени времена....
"-Поне сто години"- казаха старите. 
Вероятно за тях сто години е цяла вечност и нищо чудно, защото това е време на големи промени. 
Да, нашите събори от край време са си естествени open festivals пространства. Тоест всеки събор, надсвирване, надпяване, седенкя и т.н. си е своево рода фестивал. Аз от де да знам за тоя събор- в училище не са ни учили дори и гайдата как изглежда, сребърните пафти на баба ми ми ги взеха в часа по рисуване и повече не ги видях и ходехме по екскурзии в музеи, но не и на събори, надсвирвания и така сякяш плавно ни отделиха от живия корен на фолклора. Превърнаха ни в туристи, консуматори на собствената си култура, но не и познавачи на традицията. 

Обичам да пътувам, да разглеждам когато попадна на такива места...затънтени , разпитвам. Стига да има кой да ми разкаже, сядам и слушам. 

По същата причина, след разговора с англичанката, леко нервна разпитах един възрастен човек- българин, за историята на събора. И разбрах една тайна, която бледоликата едва ли знаеше. Всеки род от селото си има свой хълм, на който да свири на празника. Родов хълм ли...???

А това надсвирване е родов празник. Съселяни от Гела и роднини от околните села, прииждат в селото седмица преди 02 август - деня на събора (Голяма Богородица). 
Родов празник ли? За първи път чувах. Попивах думите на стария мъж и неговия разказ.

Така започвал празника в с. Гела. родов празник бил...Гайдарите от семейството се събирали в най-голямата родова къща. В нея се посреща целия род. Свирели, готвило се храна за всички, роднините се срещали отново да си поговорят, помирят...сплотят.

"-Всеки е добре дошъл, никого не може да върнеш, това е закон" - рече мъжът.
"-А аз мога ли да дойда? ". Попитах. 

"- Дете друг ден, не сега. Външни гости - на сбора не присъстват. Сега на може. Само рода сме там, що ше дириш при нас? Не пущаме. Кат мине сборът, тогава ела." 

А толкова исках...да се докосна, да видя, усетя...и пустата му англичанка не ми излизаше от ума. 

Старецът продължи да разказва...
Когато дойде денят  всеки род излиза от къщата. Напред вървят гайдарите. Отиват на родовия си хълм. Пеша се ходи и всички заедно отиват. Когато стигнат хълма се пали голям огън- да стопли, а и другите роди да видят, "колко силен е рода ни, здрав". Три дена се спи на открито и се свири денонощно. Музиката не спира, радостта също. Огньовете горят и чеверметата се въртят цели 3 дена ( да ме простят вегетарианците, но това е самата истина.) 
...всички от рода участват на първият родов Open fest за годината;-)


Родата отива на хълма

След като гайдарите са се настанили на хълма започват и гости да прииждат. Те
 слушат кой е най-добрия гайдар във всяка група. След три дена свирене на родовия хълм, на голямата поляна се изпращат и само най-добрите свирачи от всеки род. И тогава...е тогава самият Орфей оживява.

Съборът в село Гела завършва с обща трапеза и много свирня, красиви песни и споделяне на общи ценности и идеали- връзка с природата, семейството. Всички се "въртят" около трапезата и ЗДРАВОСЛОВНОТО ХРАНАНЕ, както и около задачите за деня и НЕФОРМАЛНОТО ОБРАЗОВАНИЕ - връзката с природа и работата - да събереш и нацепиш дърва, да знаеш как да подредиш трапезата и как да накладеш огъня,  да носиш тежко, да слушаш - все чалъм си има, смисъл.

Сега го наричаме - неформално образование, учене чрез преживяване, емоционална интелигентност, учене в природата. За мен всичко това си чисто и просто живо знание за добър живот и сила. И да не се лъжем, то е в корена ни от време оно. Просто навремето нещата са имали друг имена и са се пазили като са се предавали от род на род, от родител на дете, от стар на млад...по седенки, сбори като този в село Гела.

Как ли наричаме това знание днес, има ли го, пазим ли посланието, изпълваме ли със съдържание думи като "род, дух, почит"? Или просто ядем пуканки пред телевизора или пък се записваме за поредния семинар по йога, тай-чи, дишане и медитация с ангели, търсейки духовно просветление тук в собствената си страна от привнесена пост модерна култура, заляла света след 60-те? Къде дирим силата си? 

Всъщност голяма част от съвременните хора, по-скоро мислят, че обредите са нещо старо, ненужно, отживелица. А българския дух сякаш вече го има само в старите картички, прашни библиотеки и картините на Майстора. 

А дали е така? Кой натика живия дух на предците ни в кабинети и ни убеди, че знанието може да се предава само през книгите и системата на съвременното образование? Предава ли се някъде живото знание. Не. Нали е отживелица. 

Изисква се повече внимание, за да видим ясно какво е скрито в родната култура. Иска се желание да станем от фотьойла, за да научим поне една българска песен докрай и да изиграем едно хоро...да полеем корена със себе си, като свършим малко работа и ние, да се поизпотим, ДА ПОТЪРСИМ.

Как да се погрижим за него- обадете се на роднини и скъпи хора, научете нещо за рода си, за селото си, омесете хляб. Дайте нещо на себе си - я песен, я танц, я нещо друго...оставите дистанционното и книгите, станете от стола и отидете на хълма. Коренът ни чака...а аз, аз отивам на репетиция. Забравих да ви казажа. Пея и уча и уча други да пеят- нашите песни, онези дето в училище не сме ги пяли- народните...

Иначе няма да стане...ще ядем тикви за хелоуин и ще се чудим кой натика българския дух в китайските мартеници, кой ни пее песните, които деца ни ще могат да чуят само по интернет, защото ние не ги знаем...
Малките гайдари на събора в с. Гела

Да, хапя, ама за дорбо е. Сполайте българи...Коренът ми рече "Напиши това. Ще чуят, защото аз ще ги повикам". 

И да е жива и здрава онази бледоликата англичанка, Бог да поживи и старика, който не ме допусна в дома си, но ми разказа приказка за рода си. Отвориха ми очите...там на хълма. Фолклорът не е за консумиране, той е за живеене - с песен, танц,  защото той е ЖИВО знание. И да от нас зависи дали ще го консумираме с бира и шкембе (нали е традиционно) или ще дадем нещо от себе си, за да полеем корените си като участваме, споделим, учим. Само от нас...защото в училище отдавна учим чужите езици с приоритет. И да е жива и здрава онази бледоликата англичанка...

Попаднах на статия в списание National Geographic за кукерите. Снимките са прекрасни и завладяващи, носят някак една визия за това какво е България. Гледайки ще си речем ей така се съхранява българското...традицията. 

И сега ще отправя един поздрав:
The Beatles - Mrs. Robinson

Очаквайте скоро и семинарната програма на Читалище "Канатица" посветена на  Живото знание и Корена, както и конкурс за събирането на група по автентично народно пеене...
Сайт на Читалище "КАНАТИЦА" .
FB:Читалището във Фейсбук

Ако написаното те жегне..сподели го.
Ваша ПранаАна

Реакции:

1 коментар:

  1. Благодаря!
    Чета и сърцето ме боли защото съм градско чедо и през годините в които раснах всичко в града беше показност и фалш - какво от темелите на бита да предадеш на децата си.

    ОтговорИзтриване