Маказа

Род, народ, родина

Хармония и сила

Човек, дух, природа. Семинари. Тренинги

Българска магия

Поверия, обичаи и още нещо

Завръщане към корена- My Workshops

Ритъм, музика и песен. Живата наука в предания и песни

Древност и наследство

България днес истинска магия- фестивали. Древността е тук- Кукери и Нестинари.

Места на силата. Човек и природа, Слънце и Луна, Небе и Земя

Светилища и храмове от древността. Свещари

четвъртък, 25 февруари 2016 г.

Маказа. Силата на корена. Системите и ние


Орнамент маказа "Род"

 Правото да бъдем автентични
Неведнъж съм казвала, че в празниците в българския календар, в обредността, песните и наричанията ни се крие голяма мъдрост. Ето, че днес имам повод отново да пиша по една много важна тема. Днес е празник на прошката, а за мен това е празник на силата на приемането на нещата в цялост. В нас като човеци съществуват два полюса, две съвършено противолопожни проявления. Парадоксално, но съвременното общество от малки ни учи, че е позволено да проявяваме "добрата" си страна и ни е забранено да проявяваме "лошата" си част. А това е просто невъзможно. Защото това е отричане на незрялата част в нас, която ние по природа е невъзможно да Не проявим. Това "мислене" е късогледство и ни е нанесло основно вреда- като страха от това да грешим и страха от последващото грешката ни наказание. Друга нанесена вреда е, нещо което се случва вътре в нас и което "ражда" демоните ни. Тази вреда е свързана с изключването на части от нашия автентичен Аз - например възможността да греша, правото да не знам, правото да бъда слаб.  Затова се обърнах назад към предците и "видях" в празника Сирни Заговезни или Прошка това, което сега ще ви разкажа. Видях мъдростта на женското начало и приемането, на силата на рода в предаването на примера да простиш...да бъде грешката приета, видях признаването на правото да бъдеш "лош" като  сгрешиш. Защото старите са знаели, няма цялост без приемане, няма израстване без грешки. И да ви кажа склонна съм да им вярвам...

Празник на възвърнатата сила- силата на приемането
Прошка 
Замисляли ли сте се- какво е прошка, как прощаваме? Можем ли да прощаваме на себе си и какво облекчение носи това в живота ни и какво значи да простим? Ние богове ли сме, за да прощаваме? Или е нужно просто да надмогнем личното и  егоистичното и да го "пуснем да изгори в огъня". Да се освободим от мислите, които тровят съзнанието с емоционалната отрова на гневът, на тъгата, обидата, на неприемането на другите и на самите себе си – на всичко, което ни пречи да се развиваме и растем.
И да приемем-
другия такъв какъвто е,
да приемем нашите родители и да се смирим, като им благодарим и за живота, който са ни дали,
както и да приемем чуждите и нашите недостатъци и грешки,...защото сме хора.
За мен това е празник на приемането. Казвам празник, защото в това да приемеш се крие голяма сила. В приемането лежи женският принцип на (не)действие, на пасивността. В този ден чрез приемането ние се докосваме да своята женска природа- да приемем това което е, такова каквото е, другия до нас, другия в себе си. Тук няма външно действие, няма активност, тук има поток, в който се потапяш и от който ставаш част. Няма нужда от обяснения, от действие, от извинение...те остават вътре в нас и те променят, като трансформират незрялата ни природа.  Това е приемането. "Старите хора" са прави, когато са казали- започни промяната от себе си. Ето тук идват и възможностите да погледнем назад, за да видим как в празника са въплатени ценностите на семейната среда, отношението към света и към себе си. Чрез Прошката и втъкаването на женския принцип на приемането, нашите деди са ни оставили един завет, една мъдрост от векове предавана от учител на ученик- да приемем света, такъв какъвто е, да приемем своето място в него, своята роля- на голям или на малък, на родител или на дете, да поемем своята част от отговорността за действията си и да приемем своето несъвършенство. А как приемаме своето несъвършенство? Като го проявим (правейки грешки) и след това го осъзнаем и пожелаем, то да бъде "видяно" като поискаме прошка от другите, от големите или от групата. Това не означава, че ще бъдем разбрани, подкрепени да правим едни и същи грешки и занапред, това би било нелогично. По-скоро означава, че сме приети в цялост.  В цялост значи, че ние сме приети както с нашите достойнства, така и с нашите погрешки, слабости и незнание.  И това е напълно достъчно.

Защо пиша за цялостта, защото когато самите ние сме приети и то такива каквито сме, ние добиваме способността да приемем и другия  с неговата "тъмна" страна. Тук в приемането (на светлото и тъмното едновременно) се крие ключа към цялостта ни. Когато сме приети ние отново чувстваме, че принадлежим, а да принадлежиш е първото стъпало към изграждане на идентичност и хармония. Добро отношение към света и съм самите нас "преминава" през процеса на приемането. Да принадлежиш означава да усещаш, че си цялостен, за изпитваш увереността, че имаш почва върху която да растеш, имаш корен. Чрез приемането и признаването на нашата автентична природа ние добиваме сила. Това е енергията, която идва от семейството, което ни е верифицирало и признало, като част от самото него, като така ние ставаме способни вътрешно да се свържем с традицията, разбиранията на времето, на рода си, свързваме се и културата си, с произхода, с пола, с расата. Защото ни е позволено да бъдем такива каквито сме- понякога лоши, понякога добри, различни, шарени или скучни, знаещи или неуки- всичко, което сме като личности. 

Чрез прошката и приемането идва и СИЛАТА, разбирането, че сме хора и че нищо човешко не ни е чуждо. Ние не сме безгрешни богове, а хора. Като такива винаги имаме избор - да приемем грешките и слабостите си или да се борим с тях, като ги отричаме. Когато израстнем вече можем и да приемем, че както другите, така и ние, сме несъвършени и имаме право да грешим. Затова и в този ден младите отиват да искат прошка от по-възрастните, защото те имат опита на времето и познават своите грешки. Понякога изглежда, че чрез грешките ние губим от силата си, но дали сме се замисляли, че чрез тях ние добиваме и способност да разбираме по-добре човека, закаляваме характера си и с времето да ставаме по-меки, приемащи и по-човечни, по-мъдри.
Така посланието, което иде от предците ни е свързано с това - Да бъдем Истински хора, а не да се стремим да бъдем винаги прави, безпогрешни, идеални според изискванията на средата, опитвайки се да избегнем тъмнината в нас и да станем светци. Да не съдим, а да приемем и лошото в нас и извън нас, защото "Прекаленият светец и богу не е драг".

Честит празник грешници, честит празник, човеци...Честита прошка.



Сега ще ви разкажа приказка...приказка за любовта, за силата и за мъдростта. Това е приказката на твоя живот. Чети!


 Приказка първа
Силата на рода
Силата на нашите предци е жива, те живеят в нас и чрез нас и Тяхното присъствие придава на живота ни причудливи "случайности". Ние наричаме тези случайности наш живот- това се нашите преживяни радости и скърби. Силата на предците  събира в себе си цялата силата на света и като такава събира силата на човешкия род и скритото познание в себе си. Тя не само тече във вените ни, не само ни води напред, тя прилича на невидима река, която преминава през нашите души и сърца и ни кара да чувстваме, да искаме и да желаем.  Ние сме пропити от тази родова енергия, от енергията на родната земя. Всяка наша клетка, всяко движение вътре в нас са съпроводени от нея.

Шевица "Дървото на Живота"

Тя определя онова, което виждаме и вършим, с желание, както и онова, което не виждаме. Тя е причината да правим неща, които не искаме, но но въпреки това вършим, както, причината да не правим, нещата които искаме. В нея ще открием и нуждата да съботираме себе си и света, да се противим на правилата, да се бунтуваме, както и да недоволстваме, да се тревожим, да страдаме, да се борим с вятърни мелници...а също така и да мечтаем и да се радваме. Тази сила е определяща не само за нашите тела- какъв е цветът на косата ни, на очите ни, матова ли е кожата ни или светла, но тя е определяща и за нашите дела. В тази сила са скрити не само историческите ни и културни корени,  но и духовни подтици, които са отговорни и за посоката, в която ще се развие нашият вътрешен аз, нашата душа. За това как ще израстваме, накъде ще тръгнем, колко време ще вървим, къде ще спрем за почивка и къде ще се предадем без сили и желание да продължим напред, всичко това е свързано пряко със силата на рода, на народа, на родната земя. Тази сила не е просто написан завет за поколенията или пък наследство от дедите ни скътано стари скринове, спомени и жълти снимки, нито пък е имане прилежно прибрано в прашни музейни сбирки. Тази енергия е жива, тя е част от невидимото, неуловимото, от духа. Тя е онова, което не може да се обясни и което излиза извън пределите на ежедневното, човешкото и опростенческото разбиране за света и за историята.

Енергията на рода е енергията на Живота- тя определя както движението, така и покоя вътре в нас. Истинското наследство не е това в музеите, нито пък това по площадите и старите къщи, истинското наследство е в нас самите...

В живота на всеки от нас има моменти на радости и веселие. Те преминават в наслада и пролетна омая с аромат на люляк. Но има и други моменти- тези в които сме поставени пред изпитание, трудности и липси. Това са времената на напрежение, тъга, на безпътица и лутане. В живота на човека, тези моменти наричаме трудности и те често не са неразбираеми за нас. Как, защо, какво? Това са моментите, в които "изпадаме" от реалността, попадаме на място или в ситуация, които не познаваме, моменти на хаос и страх. И тогава можем да си спомним...за тях, за нашите предци и тяхната сила. Ако сме достатъчно мърди да не отричаме, достатъчно силни да разберем, достатъчно смирени, за да приемем, то ние ще можем да се насладим на даровете на живота, които идват от нашите корени, защото Те са даровете на Духа.
Духът на нашите предци живее и се проявява, той е като вечно зелено дърво, забило здраво корени в пръстта на майката Земя. А ние сме едно малко младо клонче от това дърво. Дървото на Живота...и това може само да ни радва. Да. Ние не сме сами, нашите предци са с нас. Те са в песните, в танца, в душата ни...нека им се доверим. Защото пътищата, по които те са вървяли са вече извървяни друми, а нашия път, е наш и те са тук, за да ни помогнат да го открием отново, когато сме загубили посоката, целта. Както родителите не оставят децата си, така и духът не оставя нас, а ни дарява със сила. Нека така Бъде! Аз се доверих, а ти?