Маказа

Род, народ, родина

Хармония и сила

Човек, дух, природа. Семинари. Тренинги

Българска магия

Поверия, обичаи и още нещо

Завръщане към корена- My Workshops

Ритъм, музика и песен. Живата наука в предания и песни

Древност и наследство

България днес истинска магия- фестивали. Древността е тук- Кукери и Нестинари.

Места на силата. Човек и природа, Слънце и Луна, Небе и Земя

Светилища и храмове от древността. Свещари

неделя, 30 декември 2012 г.

Митове за малките Планети

hjjdljw

Малките планети (Астероидите)



Великият полски учен Николай Коперник, създателят на хелиоцентричната система, като приел за единица разстоянието от Земята до Слънцето, изчислил за пръв път разстоянията от него до планетите Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. На Кеплер, ревностния последовател на Коперник, направило силно впечатление, че Юпитер е много далеч от Марс. Между тези планети като че ли има „празнина“ и той по интуиция изказал предположението, че в нея трябва да има някаква планета, която не се вижда.
Предположението на Кеплер получило потвърждение от емпиричното правило за разстоянията на планетите до Слънцето, открито от Тициус през 1772 г. Четири години по-късно Боде публикувал това правило и то станало известно като „закон на Тициус — Боде“, който се състои в следното. Ако към всеки член на редицата 0, 3, 6, 12, 24, 48, 96… се прибави числото 4 и полученото число се раздели на 10, то членовете на новата редица 0,4, 0,7, 1,0, 1,6, 2,8, 5,2, 10,0… приблизително изразяват (в астрономически единици) разстоянията от Слънцето до Меркурий, Венера, Земята, Марс, Юпитер, Сатурн… В тази редица числото 2,8 като че ли изразява разстоянието от Слънцето до невидимата планета между Марс и Юпитер.
Съмненията в закона на Тициус — Боде и в това, че между Марс и Юпитер има невидима планета, отпаднали напълно през 1781 г., когато У. Хершел открил планетата Уран, намираща се от Слънцето на разстояние 19,2 астр. ед. По закона на Тициус — Боде разстоянието от Слънцето до Уран се изчислява на 19,6 астр. ед.[1] Този факт дал силен подтик за търсенето на невидимата планета. Вече в края на XVIII в. астрономите ревностно започнали „да оглеждат“ с телескопите си зодиакалните съзвездия и да търсят невидимата планета. Тя била открита от италианския астроном Дж. Пиаци на 1 януари 1801 г. като слаба „звезда“ от 7,6m в съзвездието Бик.
В продължение на шест седмици Пиаци редовно наблюдавал „звездата“, която не била нанесена в звездните каталози. Той забелязал, че тя бавно се премества от запад към изток по отношение на „съседните“ й звезди. Но поради заболяване Пиаци прекъснал наблюденията си. Когато оздравял и потърсил „звездата“, не я намерил. Колкото и внимателно „да оглеждал“ с телескопа си областта, в която за последен път я наблюдавал, не я „виждал“, като че ли „звездата“ безследно изчезнала. Къде да я търси?
Отговор на този въпрос дал младият математик Гаус, който бил разработил метод за изчисляването на орбитата на тяло около Слънцето (по най-малко три точни наблюдения, направени в различни моменти). По наблюденията на Пиаци Гаус изчислил орбитата на откритата „звезда“. Оказало се, че тя не е комета, както предполагал Пиаци, а малко небесно тяло с орбита между Марс и Юпитер, като се намира от Слънцето на 2,8 астр. ед. По изчислената орбита Гаус съставил ефемеридата[2] на откритото от Пиаци небесно тяло. Въз основа на нея точно след една година, на 1 януари 1802 г., „звездата“ на Пиаци била отново открита от лекаря и астронома-любител Олберс, и то точно на мястото, което предварително изчислил Гаус. Вече не оставало никакво съмнение, че „звездата“ на Пиаци е малка планета, която била наименувана Церера.
Олберс започнал редовно да наблюдава малката планета Церера. Не минало много време и на 28 март 1802 г. „недалеч“ от нея той открил друга подобна на нея малка планета, която била наименувана Палада. Нейната орбита около Слънцето се оказала също така между орбитите на Марс и Юпитер и най-интересното е, че тя била почти еднаква с орбитата на Церера. Тези факти навели Олберс на мисълта, че откритите малки планети Церера и Палада са в действителност отломки от някаква голяма планета, която обикаляла около Слънцето по орбита между орбитите на Марс и Юпитер, но по неизвестни причини се разпръснала. В този ред на мисли Олберс изказал предположението, че между орбитите на Марс и Юпитер трябва да има неизброимо много отломки от разпръсналата се голяма планета. Това негово предположение дало нов, още по-силен тласък за търсенето на малки планети между Марс и Юпитер. Резултатите не закъснели. През 1804 г. Хардинг открил малката планета Юнона, а след три години Олберс открил Веста.
В търсенето на малки планети се включвали все повече астрономи и обсерватории. От друга страна, за целта се използували и все по-мощни телескопи. Всичко това спомогнало до края на XIX в. да бъдат открити 452 малки планети. Когато астрономите започнали да прилагат фотографията и специални методи за търсене на малки планети, техният брой рязко се увеличил. Днес вече са номерирани и включени в каталог над 1800 малки планети.
Малките планети са невидими с просто око[3], а в зрителното поле на съвременен телескоп се виждат като слаби „звезди“. Поради това наред с името малки планети те се наричат и астероиди, т.е. „звездоподобни“. Това показва, че размерите им са много малки в сравнение с големите планети. Действително най-голямата малка планета Церера има диаметър 770 км. След нея са Палада (490 км), Веста (390 км), Алберт (230 км), Мелпомена и Евмония (по 230 км), Юнона (190 км) и т.н. Откриваните през последните десетилетия астероиди имат диаметри, по-малки от 1–2 километра.
Видимият блясък на много астероиди се изменя с времето: те като че ли „мигат“. Това явление се обяснява с неправилната и продълговата форма на астероидите и с околоосното им въртене.
Най-големите астероиди са и най-ярките. Техните звездни величини са между 6m — 8m, докато откриваните през последните десетилетия астероиди са много по-слаби (13m — 15m). В бъдеще без съмнение ще бъдат откривани все по-малки и по-слаби астероиди. Във връзка с това отдавна се постави въпросът, колко са астероидите в нашата Слънчева система? Този въпрос все още няма определен отговор. Резултатите от изследванията на учените се различават твърде много, но може да се счита, че техният брой е от 10 000 до 100 000. Сигурно е обаче, че откритите около 1800 астероида са малка част от всички астероиди в нашата Слънчева система.
Да се наблюдава и фотографира астероид със съвременен телескоп, не е никак трудно. Трудностите идват след това, когато трябва да се докаже, че астероидът е действително нов, а не е някой от вече откритите. Това налага редовно, много нощи наред да се фотографира астероидът и по снимките да се определят в наблюдаваните моменти координатите му. По тях се изчислява орбитата му и се съставя ефемеридата на астероида. По-нататъшните наблюдения на астероида се правят въз основа на нея и се анализират разликите между предварително изчислените и фотографираните положения на астероида, уточнява се орбитата му. Тези наблюдения продължават дълго време, но само въз основа на тях се доказва, че астероидът е действително нов. Едва след цялата тази работа на астероида се дава номер и име и се включва в каталога на малките планети[4].
В съответствие с астрономическата традиция малките планети се именуват с женски имена, избирани от гръцката и римската митология. Но през 1890 г. се изчерпали всички подходящи имена в митологията. Това наложило новооткриваните астероиди да бъдат наименувани на видни астрономи, бележити учени и велики исторически личности, на градове и държави, на географски области и др. Наред с името всеки астероид има и номер, който му се дава по реда на откриването и се поставя в скоби (след името на астероида).
При непрекъснато растящия брой на астероидите не е възможно да се спазва строго традицията за наименуването им. Някои астероиди, които значително се различават от другите (по своите орбити и други особености), са наименувани с мъжки имена. Например астероидите, които образуват Юпитеровата група, са наименувани на герои от Троянската война. Тези 14 астероида, известни под общото име Троянците са: Ахил (588), Патрокъл (617), Хектор (624), Нестор (659), Приам (884), Агамемнон (911), Одисей (1143), Еней (1172), Анхиз (1173), Троил (1208), Аякс (1404), Диомед (1437), Антихол (1583) и Менелай (1647).
Троянците образуват две групи. Едната е пред Юпитер, а другата — след него, като всяка група е във върха на равностранен триъгълник, образуван от нея, Слънцето и Юпитер. С други думи, троянците са винаги еднакво отдалечени от Слънцето и Юпитер.
Астероидите-троянци в групата пред Юпитер са наименувани на героите-ахейци, а тези в групата след Юпитер — на героите-троянци.
Невъзможно е да се разкажат всички митове и легенди, свързани с взетите от митологията имена на няколкостотин астероида. Ще разкажем само някои.
На астероида Церера (1) е дадено името на богиня Церера. Така римляните са наричали Деметра — богинята на плодородието, покровителка на земеделието и майка на Персефона или Прозерпина[5], както са я наричали римляните.
Астероидът Палада (2) е наименуван с част от името на богиня Атина Палада[6]. За нея митологията разказва: Зевс се оженил за богинята на разума Метида[7]. Но богините на съдбата — мойрите — му разкрили, че Метида ще му роди дъщеря и син, който ще му отнеме господството над света. За да избегне тази участ, Зевс с нежни ласки приспал Метида и я глътнал, преди тя да роди дъщеря си — богиня Атина Палада. Не минало много време и Зевс усетил непоносимо остри болки в главата. За да се избави от тях, той извикал сина си Хефест и му заповядал да разреже главата му. Замахнал Хефест с острия си меч и разсякъл главата на баща си, без, разбира се, да му причини болка. Така от главата на Зевс излязла богиня Атина Палада със златист шлем на главата, дълго остро копие и блестящ щит.
За древните гърци богиня Атина Палада е била едно от главните божества. Към нея те се отнасяли с особена почит. Според вярванията им тя е богиня на мъдростта, която научила хората на занаяти и наука. Благодарение на нея гърците са станали безстрашни мореплаватели и са овладели изящните изкуства. Тя е научила жените да тъкат чудни платове и да вършат домашната работа. Но не само това дала богиня Атина Палада на гърците. Тя победила дори владетеля на моретата бог Посейдон при един спор с него кой от двамата да господствува над Атика. По решение на Зевс властта над Атика ще вземе онзи от двамата богове, който поднесе по-хубав подарък на хората от Атика. Бог Посейдон ударил с тризъбеца си една скала и от нея избликнал извор с бистра като сълза вода — символ, че атиняните ще станат безстрашни мореплаватели и ще владеят всички морета. Атина Палада разровила с копието си земята и от нея израсло едно зелено маслиново дърво, отрупано с плодове. Това дърво ще донесе богатство и ще дава храна на атиняните. Подаръкът на Атина Палада бил по-хубав и тя станала владетелка на Атика. Затова на нейно име е наречен град Атина.
Атина Палада била покровителка на градовете и на гръцките герои, които напътствувала с мъдрост и съвети и винаги им се притичвала на помощ, когато смъртна опасност застрашавала живота им.
На астероида Юнона (3) е дадено името на богиня Юнона. Така римляните са наричали богиня Хера — съпругата на Зевс, покровителка на брака и семейството.
На астероида Веста (4) е дадено името на древноримската богиня Веста. Това е древногръцката богиня Хестия — богинята на жертвения огън и на семейното огнище. Гърците я почитали и като покровителка на градовете и държавата. Богиня Афродита, която разпалвала любов в сърцата на смъртни и богове, не е могла да подчини на властта си само Хестия, Атина Палада и Артемида.
На астероида Хеба (6) е дадено името на вечно младата и безгрижна Хеба — дъщеря на Зевс и Хера. Според вярванията на древните гърци Хеба е олицетворение на безгрижната младост. Когато омразата на Хера към Херкулес угаснала, тя му дала за съпруга дъщеря си Хеба.
На астероидите Мелпомена (18), Калиопа (22), Талия (23), Евтерпа (27), Урания (30), Полихимния (33), Ерато (62), Терпсихора (81) и Клио (84) са дадени имената на музите, които винаги са придружавали бог Аполон.
През пролетта и лятото, когато зелени гори обвиват Хеликон, около свещения извор Хипокрен и на планината Парнас, във висините на която течели бистрите води на Кастилския извор, бог Аполон предвождал вълшебните танци на деветте музи[8], прелестни и безгрижни дъщери на Зевс и Мнемозина[9]. Те били вечните спътнички на бог Аполон, който с лирата си акомпанирал дивните им песни. Когато пеели и танцували музите, а бог Аполон свирел на лирата си, даже боговете на Олимп замлъквали и се унасяли в захлас.
Бавно и величествено пристъпял Аполон с лавров венец на главата и със златната си лира на рамото, а след него, сияещи в своята младост и божествена прелест, танцували деветте музи: Калиопа — на епическата поезия, Ерато — на любовните песни, Мелпомена — на трагедията, Талия — на комедията, Терпсихора — на танците, Евтерпа — на лирическата поезия, Урания — на астрономията, Клио — на историята и Полихимния — на свещените химни.
На астероидите Темида (24) и Дике (99) са дадени имената на богините Темида и Дике.
На астероида Прозерпина (26) е дадено името на богиня Прозерпина. Така римляните са наричали богиня Персефона, дъщеря на Зевс и Деметра.
На астероида Амфигприта (29) е дадено името на Амфитрита — съпругата на бог Посейдон.
На астероидите Ефросина (31) и Аглая (96) са дадени имената на харптите или грациите Ефросина и Аглая[10]. Според представите на древните гърци и римляни те били богини с идеална женска красота и прелест, олицетворение на хармонията и радостта в света.
На астероида Дафна (41) е дадено името на нимфата Дафна, дъщеря на речния бог Пеней.
За Дафна митологията разказва вълнуваща трагедия.

по материали от Интернет (chitanka.info)

Митове за Планетите и още нещо

Митове, свързани с имената на планетите и на техните спътници

 

Как влияе планетата в хороскопа на човек е установено още в дъблока древност. Върху кои качества оказват влияние? Планетите в хороскопа са символи на психически функции в нас, представляват психически инструменти, чрез които ние се свързваме и взаимодействаме със света, и отразяват различни аспекти на нашата личност. Научете повече тук.

Планетата Меркурий

Тази планета още в древността е привлякла погледа на хората със своето видимо бързо движение. Затова е наречена Меркурий. Така римляните наричали бог Хермес — вестителя на боговете. Със своите крилати сандали, шапка с криле и жезъл в ръка той се носел с бързината на мисълта от висините на Олимп до най-отдалечените краища на света.
Бог Хермес охранявал пътищата. На всички пътища и кръстопътища, както и пред входа на къщите в древна Гърция поставяли каменни стълбове с главата му. Той покровителствувал пътниците не само през живота им, но и след смъртта им. Със своя жезъл той затварял очите на хората и те потъвали в дълбок сън. Тогава той отвеждал душите им в мрачното подземно царство на Хадес.
Като покровител на търговията бог Хермес помагал на търговците да добият големи печалби и богатства. Той изнамерил буквите, числата и научил хората да пишат, да четат, да смятат и да измерват. Затова бил почитан и като бог на красноречието, и в същото време — на увъртането и измамата. Той бил необикновено сръчен крадец и ненадминат по ловкост и хитрост. Уж на шега той откраднал жезъла на своя баща — великият Зевс, на бог Посейдон откраднал тризъбеца, на бог Арес — меча и на бог Аполон — лъка и златните стрели.
Остроумието, хитростта и необикновената ловкост в кражбата се проявили у бог Хермес веднага след раждането му. Току-що майка му, богиня Мая, го родила, повила го в пелени и го оставила в люлката да спи и той решил да открадне крави от стадото на бог Аполон, които той пасял в зелената долина на Пиерия. Измъкнал се от пелените толкова тихо, че майка му, която спяла до него, не го усетила. Като вихър се понесъл той към Пиерия, отбрал петнадесет от най-хубавите крави и като вързал на краката им клончета, за да заличават следите си, ги подкарал към Пелопонес. Привечер пристигнал с кравите в Беотия. Там на един кръстопът седял един старец. Бог Хермес му казал да си избере и да вземе най-хубавата крава, но никому да не казва, че го е видял да води крави по пътя. Зарадвал се старецът, избрал си една хубава крава и обещал тържествено, че няма да казва на никого, че е видял момче, което да води крави по пътя. Заминал си Хермес с кравите и не след дълго навлязъл в една прохладна горичка. Тук му хрумнало да изпита стареца дали държи на думата си. Променил външния си вид и като подкарал няколко крави, а другите оставил в горичката, по околен път пак минал покрай същия старец и го запитал:
— Дядо, кажи ми видял ли си да минава по този път момче, което да води крави? Ако ми кажеш право и ми посочиш по кой път ги е откарало, ще ти дам две крави!
Още повече се зарадвал старецът, че ще придобие две хубави крави и без да се замисли за даденото обещание, казал, че преди малко едно момче минало с крави и отишло в ей-оная горичка.
Позеленял от яд бог Хермес и превърнал стареца в скала, за да мълчи вечно и да напомня, че който даде дума, не трябва никога да я пристъпя.
Продължил пътя си бог Хермес и повел кравите към Пилос. Стигнал там, принесъл две крави в жертва на баща си Зевс, а останалите вкарал заднешком в една пещера Така следите на кравите показвали, че те са излезли от пещерата, а не са влезли в нея. Като скрил кравите в пещерата, Хермес се прибрал при майка си, увил се в пелените и кротко заспал, сякаш нищо не се било случило. Майка му, като разбрала защо синът й толкова време го нямало, започнала да го укорява за постъпката му. Тя го заплашила с безпогрешните стрели на бог Аполон. Хермес спокойно й отговорил, че не се страхува от него. Ако бог Аполон му направел нещо, той щял да ограби светилището му в Делфи.
Не минало много време и бог Аполон пристигнал, за да си иска кравите. Хермес се преструвал, че спи в люлката си. Но Аполон го събудил и го запитал къде е отвел кравите му. Хермес най-спокойно му отговорил, че никакви крави не е виждал и нищо не знае за неговите крави. Много време се карали двамата богове, намесила се и майката на Хермес и най-сетне Аполон измъкнал Хермес от люлката и го принудил да го заведе в пещерата, за да си вземе кравите.
Много вървели двамата богове и привечер стигнали. Хермес посочил на Аполон пещерата, седнал на един хълм и засвирил с лирата, която бил си сам направил. Нежната музика очаровала бог Аполон и той забравил яда си. Дал на Хермес кравите, за да получи лирата му. Така бог Аполон се снабдил с лира, с която свирел и веселил хората по целия свят. А Хермес летял с крилатите си сандали с бързината на мисълта като вестоносец на боговете и покровител на пътниците, търговците, крадците и ораторите.

Планетата Венера

ВЕНЕРА, най-яркото небесно тяло след Слънцето и Луната, вероятно е първата планета („блуждаеща звезда“), която хората са опознали сред звездите. Със силния си блясък тя е привличала погледа им сутрин преди изгрева на Слънцето като Зорница или пък вечер след залеза на Слънцето като Вечерница.
Видимият блясък на Венера й придава някаква тайнствена красота и за нея се е запазило името Венера. Така римляните са наричали Афродита, богинята на красотата и любовта.

Според един вариант на древногръцката митология Афродита била дъщери на Зевс и на океанидата Диона. Според друг вариант, който е по-разпространен, тя била дъщеря на Уран (Небето), родена от бялата като сняг пяна на палавите морски вълни, недалеч от остров Китера. Лек ветрец като подхванал нежно току-що родената богиня Афродита, я отнесъл на остров Кипър. Там младите хори я облекли в разкошна златиста дреха и сложили на главата й венец от свежи цветя.
Заобиколена от своите спътници — хорите и харитите — богините на красотата и грацията, Афродита блестяла със своята величествена красота и прелест. Където минела, лъчите на Хелиос по-ярко блестели, избуявала тревата, а цветята разцъфтявали и ухаели с дивен аромат. Птичките по-весело пеели, а хищните зверове — лъвове, тигри, хиени…, я заобикаляли и кротко ближели нежните й ръце.
Ерос и Химерос отвели Афродита на Олимп, гдето боговете в посрещнали с приказна тържественост. От висините на Олимп вечно младата и най-красивата богиня Афродита господствувала над света. Оттогава богове и смъртни се подчиняват на нейната власт. Тя буди в сърцата им страстна любов с помощта на своя син Ерос.

ЕРОС — весело, игриво и палаво момченце, със златистите си криле летяло като тих ветрец над земи и морета. В ръцете си винаги държало малък златен лък, а на рамото си — стрелник със стрели. Никой не можел да се защити от винаги улучващите стрели на Ерос, защото хитрото момченце умело се криело и никой не можел да го види. Щом стрелата на Ерос пронижела сърцето на бог или смъртен, любовта избликвала и той заживявал облян в радост, щастие, дивни надежди и мечти. Но стрелите на Ерос носели и любовна мъка, страдания и дори гибел при несподелена любов. Не един път палавият Ерос пронизвал със стрелите си и сърцето на великия господар на Небето и Земята Зевс и му причинявал страдания.
Зевс знаел, че синът на Афродита Ерос ще причинява страдания и нещастия на много хора по света. Затова искал да го умъртви при раждането му. Но богиня Афродита, узнала намеренията му, скрила сина си в непроходими гори. Там го откърмили две лъвици. Пораснал Ерос и като пратеник на своята майка, богиня Афродита, със стрелите си сеел сред хората любов, радост и щастие, но понякога им създавал и любовни мъки и страдания.

Венера и в мъжката, и в женска карта разказва как влизаме във връзки, какво ни мотивира да стоим в тях, какво очакваме от брака, какви партньори привличаме.
Венера във Везни, Водолей или Близнаци любимият човек трябва да бъде преди всичко приятел. Дългите и интелектуални разговори й действат като афродизиак. Венерите в Рак, Риби или Скорпион ценят страстта, бурните емоции, напрежението, сливането, отдадеността, лоялността и взаимната грижа във връзката. Венера в земни знаци е Деметра, земята, която ще те нахрани, ако достатъчно дълго и търпеливо я обгрижваш. Венера в Овен, Лъв или Стрелец очаква да намери във връзката своята муза, която да я вдъхновява за подвизи, приключения, растеж и живот.  

Планетата Марс

Със своя видим кървавочервен цвят тази планета е привлякла погледа на хората още в дълбока древност и заради това е наречена МАРС. Така римляните наричали древногръцкия бог на войната АРЕС.
Бог Арес, син на Зевс и Хера, не обичал нищо друго освен войната. Нищо не радвало сърцето му така, както жестоките битки и кръвопролитните войни между хората. Въоръжен с меч и огромен щит, с шлем на главата, той се носел яростен сред сражаващите се и ликувал, като гледал как воините падали окървавени със стонове и ридания. Той тържествувал, когато успявал да прониже с меча си някой воин и от раната му бликне гореща кръв. Заслепен от жестокостта си, бог Арес убивал безразборно. Колкото повече трупове гледал около себе си, толкова по-голяма радост изпитвал.
Никой не обичал бог Арес. Даже Зевс неведнъж му казвал, че ако не му бил син, щял отдавна да го затвори в мрачния Тартар, за да се мъчи наред с титаните. Само две верни помощнички и спътнички имал бог Арес — богинята на раздора Ерида и сеещата убийства по света богиня Енюо. Само те двете обичали Арес и изпълнявали послушно желанията му, като отивали там, където ги изпращал, за да сеят раздори и убийства сред хората. След тях, с вихъра на войната отивал бог Арес, ликуващ от кръвта, която се проливала пред очите му.
Неведнъж бог Арес бил побеждаван и принуждаван да се оттегли от бойното поле. Побеждавала го войнствената дъщеря на Зевс Атина Палада със своята мъдрост и със спокойното осъзнаване на силата си. Заставала тя пред свирепия Арес със своя блестящ шлем, с дълго остро копие и огромен щит и го заставяла да избяга в планините от нейната войнствена сила и мощ. Щом бог Арес напускал бойното поле, войната свършвала и хората заживявали в мир и благоденствие.

Спътниците на планетата Марс

Планетата Марс има два спътника — Фобос и Деймос, открити от А. Хол през 1877 г., по време на великото противостояние на Марс.
Според древногръцката митология богът на войната Арес имал двама синове, които винаги го придружавали. Единият се казвал Фобос (Страх,) а другият — Деймос (Ужас). Със своя баща те винаги участвували в битките и войните.

Как влияе планетата в хороскопа? Марс е мъжката либидна енергия, първичната воля за живот, чрез която се бием или бягаме, защитаваме племето от нашественици, ловуваме, за да оцелеем и преследваме обекта на желание, за да не се затрие човешкият род.
Марс е двигател, който задвижва нашия хъс за действие и произвежда адреналин за работата на мускулите. Той преодолява инерцията на материята, разчиства пречките, постига резултатите, дава съревнователен дух и насърчава спорта. Без Марс светът би бил скучно място.
Той е смелият воин, който се впуска в битка без страх пред опасностите. Трябва да му намерим благородна и смислена кауза, за която да работи, за да не пилее ценен енергиен ресурс в безцелни дейности и инфантилно удовлетворяване на първични, в това число сексуални, желания.
Съвременният еквивалент на мъжката марсова енергия е амбицията за постигане на краткосрочни и дългосрочни цели, на статус и притежания в света. Откриваме я в бизнес инициативността, в конкуренцията. Ако Марс в рождената карта е прекалено акцентиран като позиция и присъствие, целите се преследват безскрупулно и силово. Това активира марсов отклик у другите, които ще се съпротивляват на нашия натиск и нападки.
Потиснатата марсова енергия се проявява като липса на инициативност, неспособност за набелязване и постигане на цели, лесно отказване от борба и рухване пред лицето на трудностите. Такива хора не могат да казват не и да изразяват гнева си.
Трупат го в себе си и един ден изневиделица се преобразяват пред очите ви, изригвайки като мощен вулкан и помитайки всичко наоколо. За да се овладее това разрушително качество на Марс, човек трябва да се научи да отстоява позицията си на време и на място, да не се страхува да се заявява. Марсова енергия на малки дози, регулярно.Марс се чувства превъзходно в огнени знаци, но е затормозен във водни и понякога във въздушни знаци.В мъжки хороскоп Марс е психическа същност, с която мъжете се идентифицират, и по позицията му можем да съдим за начина, по който любимият представител на силния пол проявява и живее своята мъжественост в нейното сексуално, ментално и емоционално изражение. Ако червената планета в хороскопа е в предизвикателна позиция, мъжът може да се чувства непълноценен. Често жените се припознават в женските планети в хороскопа, изграждайки своята полова и личностна идентичност, и не живеят мъжката част от природата си, но затова я проектират върху мъжете в живота си. По положението на Марс в една женска рождена карта може да се съд за типа мъже, който ще я привлича.Определено Марс говори в нас, когато сме гневни, критични, заядливи и досадни. Това обаче е неговият негативен глас, който се чува, когато сме изгубили посоката на живота си. Често жените очакват от мъжа до тях да ги направлява, обгрижва, подсигурява. За да започнат да преживявават своята марсова част по позитивен начин и да освободят мъжете от несъзнателното очакване ги да носят на емоционалните си рамене, жените е хубаво да работят с Марсовата енергия, да я вложат в житейска цел, да творят и да се осъществяват себе си според повика на душата си.

Планетата Юпитер

От спокойния и силен златист видим блясък на тази планета лъха нещо величествено и грандиозно, когато се наблюдава. Затова е наречена с името ЮПИТЕР. Така римляните наричали древногръцкия бог Зевс — владетеля на Небето и Земята, господаря на богове и смъртни. Със своите мълнии той унищожавал всеки, който нарушавал установения от него ред и законност в света. Затова древните народи го наричали Гръмовержеца Зевс.

Планетата, която познаваме като Юпитер, винаги била именувана на  върховния бог на съответната култука. Древните гърци, например, я наричали Зевс, римляните – Юпитер, германските племена – Тор. Всички те били гръмовержци. И невероятно, но факт – на самата планета Юпитер бушуват множество бури, а електрически разряди под формата на мълнии са обичайно явление в горния край на атмосферата й.
Да не говорим, че планетата е не просто най-ярката на небосвода, тя е и най-гигантската в Слънчевата система – с една дума, господар си е. В древен Шумер градовете били устройвани в хармония с небесния ред и всяка професия била подчинена на небесен господар. Юпитер бил символ на министър-председателя, затова и до ден днешен неговата величественост се асоциира с правото и закона.
В гръцката и римската митология царственият бог не страдал от недостиг на любовници. Пожелаел ли жена, имал я, а семето му било могъщо и категорично. А днес астрономите знаят, че Юпитер държи в гравитационното си поле поне 63 спътници, повечето наречени на имената на похитените от него жени, и продължава да привлича последователи под формата на астероиди.
 Позицията на Юпитер в рождената карта по дом показва в коя житейска сфера ние сме благословени и можем без усилие да привлечем изобилие и добър късмет. Там бихме могли да пожънем успехи, ако си позволим да се понесем на крилете на вдъхновението, да поемем риск и да заложим на развитието и растежа. Силен Юпитер подпомага доволно духовното израстване на индивида.

Знакът, в който се намира Юпитер, показва по какъв начин израстваме и се възползваме от благата на живота. Когато Юпитер е в огнени знаци, увереността се подхранва от инициативност, активност, постижения, широка визия и творческа реализация. Юпитер във водни знаци ни води добре, когато се вслушваме в инстинктивните усещания и посланията на емоцията. Юпитер във въздушни знаци дава възможности, когато залагаме на социалния и интелектуалния обмен и работим за изграждането на мрежи от хора и идеи. Земният Юпитер е извор на шансове, когато прилагаме практичен, прагматичен и работарски подход към живота. Взаимоотношенията на Юпитер с другите планети в хороскопа показват  доколко леко възприемаме нови идеи, разширяваме светогледа си и обогатяваме съзнанието си.

Спътниците на Юпитер
Телескопичната епоха в астрономията започнала от онази ясна и мразовита нощ на 7 януари 1610 г., когато Г. Галилей насочил своята малка далекогледна тръба към небесните тела. Около планетата Юпитер той видял четири слаби „звездички“, за които не след дълго време се убедил, че са нейни спътници.
В продължение на 282 години били известни само Галилеевите четири спътника на Юпитер. Петият му спътник бил открит от Бернард през 1892 г., Перайн (в 1904 и 1905 г.) открил шестия и седмия, а Мелот през 1908 г. открил осмия спътник на Юпитер. Следващите четири спътника били открити от Николсон през 1914, 1938 и 1951 г. (като два били открити от него през 1938 г.). През септември 1974 г. Ч. Коуел откри тринадесетия спътник, а не след дълго и четиринадесетия спътник на Юпитер.
Около Юпитер обикалят 14 спътника. Те са номерирани с римски цифри по реда на откриването им. Само първите пет от тях имат имена. За останалите девет спътника откривателите им не са се възползували от правото си да им дадат имена. Тези спътници на Юпитер (VI, VII, VIII, IX, X, XI, XII, XIII и XIV) от всички известни сега 34 спътника в нашата Слънчева система нямат имена.
Съгласно традицията в астрономията имената на планетите се избират от римската митология (с малки изключения), а на спътниците — от гръцката митология (също с някои изключения), В съответствие с това имената на първите пет спътника на Юпитер (Йо, Европа, Ганимед, Калисто и Амалтея) са свързани със Зевс[1] (или Юпитер в римската митология).


Първият спътник на Юпитер е именуван с името Йо — дъщерята на речния бог Инах, първия цар на Арголида. Трагедията на нейния живот е разказана в древногръцката митология.

Прелестна била Йо в своята младост. Красотата й могла да се сравнява само с красотата на най-хубавата богиня. Един ден от висините на Олимп Зевс видял Йо в градината на бащиния й дворец. Възхитен от божествената й свежест и красота, той веднага се превърнал в тъмен облак и се спуснал към нея. Но ревнивата му съпруга Хера научила, че Зевс е при Йо. Заслепена от ревността си, тя намислила да погуби Йо. За да спаси любимата си, Зевс я превърнал в една бяла като сняг крава с големи мили очи. Хера, като скрила злобата си, помолила Зевс да й подари тази крава, която много й харесвала. Зевс й подарил кравата. Но щом Хера станала господарка на кравата (Йо), веднага я подложила на страшно мъчение. Тя я предала на стоокия Аргус (олицетворение на звездното небе) да я пази на върха на една висока планина. Ден и нощ Йо стояла на едно място и страдала, но пред никого не можела да излее мъката си, защото не можела да говори. Тя само жално мучала.
Зевс виждал страданията на Йо. Един ден той извикал сина си Хермес — вестителят на боговете, и му възложил да отвлече Йо. Незабавно Хермес полетял на крилатите си сандали и пристигнал на планинския връх, гдето стоокият Аргус пазел Йо. Седнал до Аргус и започнал да му разказва увлекателни приказки, с които го приспал. Щом Аргус затворил и последното си око, Хермес с един замах на огромния си меч му отсякъл главата. Освободена, Йо тръгнала по планинския склон.
Като освободил Йо от вечно будния Аргус, с това Зевс не я спасил от злобата на ревнивата си съпруга. Напротив, омразата на Хера към Йо станала още по-голяма. Тя изпратила един огромен стършел с дълго остро жило да гони кравата Йо и да не й дава нито миг покой. Гонена от стършела, Йо тичала от страна в страна, обляна в пот, пяна и кръв, докарана до лудост от непоносимите мъки. Бясно тичала кравата Йо през равнини, долини, високи планини и гъсти гори, а стършелът летял след нея и час по час забивал острото си жило в тялото й. Не останала страна на Земята, през която да не е преминала в бесен бяг нещастната крава Йо. Най-после тя стигнала крайния Север, до скалата, на която бил прикован благодетелят на хората — титанът Прометей. Той й предсказал, че краят на страданията й ще дойде, когато отиде в Египет. Показал й пътя, по който трябва да върви, за да стигне в тази далечна страна. Изслушала Йо думите на Прометей, хукнала на юг, но стършелът полетял след нея. Още много страни и морета преминала кравата Йо и най-сетне стигнала в Египет. На брега на благодатния Нил Зевс възобновил човешкия образ на Йо. Тя отново засияла в своята младост и божествена прелест. От Зевс Йо родила син Епаф — първия цар на Египет, родоначалника на славно поколение герои, между които и на най-прославения от всички герои Херкулес, който освободил Прометей.


Вторият спътник на Юпитер е наречен с името на Европа — дъщерята на цар Агенор, която с красотата си съперничела на безсмъртните богини. Очарован от красотата на Европа, Зевс се превърнал в бик и я отвлякъл на остров Крит.


Третият спътник на Юпитер е наречен с името Ганимед — син на троянския цар Лаомедонт.
Прекрасен и строен като бог Аполон бил Ганимед. Той пасъл стадата на баща си по вечнозелените склонове на планината Ида. Но Зевс чрез своя Орел го откраднал и го оставил на Олимп сред боговете, като го надарил с безсмъртие. Там го направил виночерпец. По време на пиршествата, които боговете често устройвали на Олимп, Ганимед заедно с вечно младата Хеба — дъщерята на богиня Хера, им поднасял амброзия и нектар.
Потънал в скръб и мъка цар Лаомедонт, когато разбрал, че синът му Ганимед по нареждане на Зевс е отнесен на Олимп. Ден и нощ сълзите текли като река от очите му. Смилил се Зевс над неговите страдания и му изпратил прекрасни коне. Впрегнал ги в колесницата си Лаомедонт и като вихър летял из владенията си. Той толкова силно обикнал дивните коне, че за нищо на света не искал да се раздели с тях. Заради тази прекомерна привързаност към чудните коне цар Лаомедонт си навлякъл омразата на великия син на Зевс Херкулес.
По нареждане на Зевс бог Посейдон и бог Аполон трябвало да служат на цар Лаомедонт. Той им възложил да изградят стените на Троя. Двамата богове изпълнили поръчението му и поискали да им плати. Лаомедонт ги изгонил и дори ги заплашил, че ще им отреже ушите, ако настояват да им плати. Отишли си двамата богове.
Не минало много време и бог Аполон изпратил мор във владенията на цар Лаомедонт, който превърнал в безжизнени пустини обширни области. Бог Посейдон пък изпратил от дълбочините на Морето едно ужасно чудовище, което всеки ден опожарявало морския бряг в околностите на Троя. Бедствието ставало все по-голямо. По думите на оракула страната можела да бъде избавена от него само ако цар Лаомедонт даде на чудовището единствената си дъщеря Хезиона.
Оковали нещастната Хезиона в железни вериги и я оставили на морския бряг. Тъкмо когато чудовището излизало от морето и се насочило към обляната в сълзи Хезиона, пристигнал в Троя Херкулес с войската си. Той предложил на Лаомедонт да спаси Хезиона, ако му даде чудните коне. Лаомедонт веднага се съгласил.
Херкулес убил чудовището и отвел Хезиона в двореца при баща й. Но когато поискал конете, Лаомедонт го изгонил от двореца си и го заплашил, че ще го накаже най-жестоко, ако някога се върне в Троя. Отишъл си Херкулес, но в сърцето си затаил силна омраза към гордия цар Лаомедонт.


Четвъртият спътник на Юпитер е наречен с името Калисто — дъщерята на Ликаон, царя на Аркадия, която с божествената си красота очаровала егидоносеца Зевс.


Петият спътник на Юпитер е наречен с името на козата Амалтея, с божественото мляко на която е отхранен Зевс на остров Крит.
Зевс често играел с козата Амалтея по зелените ливади. Веднъж той така здраво хванал единия и рог, че го счупил. Разблеяла се козата от болки. Зевс с божествената си сила, като премахнал болките, обещал на Амалтея, че когато порасне и стане господар на света, ще надари счупения рог с вълшебни способности — от него като река да текат жито, вино, мед, мляко, богатство, слава и всички други блага в света. Който притежавал този рог на изобилието, щял да бъде най-щастливият човек в света.
Оттогава хората мечтаят да намерят този счупен рог. Когато някой човек има всички блага, които желае, и лъчите на щастието щедро го обливат, за него казват, че е намерил рога на Амалтея.

Планетата Сатурн

Със своя спокоен жълтеникав блясък, със своето бавно видимо движение върху фона на зодиакалните съзвездия планетата Сатурн внушава величественост. Затова за нея се е запазило името Сатурн. Така римляните наричали древногръцкия бог Кронос[2].
След като Уран (Небето) станал господар на света, той се оженил за благодатната Гея (Земята). Те имали дванадесет деца (шестима синове и шест дъщери) — могъщите и свирепи титани.
Освен титаните Гея родила и трима великани — циклопи, с по едно око на челото, които всявали ужас. Уран ги намразил и ги затворил в тъмните недра на Земята и не им позволявал да се появяват на белия свят. Мъка разкъсвала сърцето на богиня Гея, като гледала как страдат нейните деца — великаните. Като не могла да умилостиви мъжа си Уран, Гея един ден извикала децата си — титаните, и поискала от тях да отнемат властта на баща си Уран. Не смеели титаните да въстанат срещу баща си. Само най-младият от тях Кронос послушал съвета на майка си. С хитрост той победил Уран и завзел властта над света.

Спътниците на планетата Сатурн

Планетата Сатурн[3] има десет спътника, които могат да се наблюдават само с по-мощен телескоп. Номерирани са по реда на отдалечеността им от планетата[4], а не по реда на откриването им, както спътниците на Юпитер.
През 1655 г. Хр. Хюйгенс открил един спътник на Сатурн, на който дал името Титан. Ж. Касини открил следващите четири спътника — Япет (1671 г.), Рея (1672), Тетида (1684 г.) и Диона (1684 г.). У. Хершел през 1789 г. открил Мимас и Енцелад, а през 1848 г. Дж. Бонд открил Хиперион. У. Пикеринг открил Феба (1898 г.), а О. Долфюс — Янус (1966 г.).
В наименованията на спътниците на Сатурн в най-голяма степен е спазена астрономическата традиция. Повечето от тях, както се вижда, са наименувани с имената на титаните — братята и сестрите на Сатурн (Кронос), който също така е бил титан. Затова на първия открит спътник на Сатурн е дадено името Титан като на брат на Сатурн. На откриваните впоследствие спътници на Сатурн, разбира се, не е било възможно да се дава общото име титан, а са били наименувани със собствените имена на титаните, които според митологията са имали. Така спътникът Япет е именуван с името на титана Япет — бащата на Прометей, и на Атлас, който на западния край на Земята поддържал на плещите си небесния свод.


Спътникът Рея е наименуван на жената на Кронос (Сатурн), майката на Зевс (Юпитер).


Спътникът Диона е наименуван на океанидата Диона. От брака й със Зевс тя родила богинята на любовта и красотата Афродита.


Спътникът Тетида е наименуван на богиня Тетида, жена на цар Пелей и майка на Ахил.


Двата спътника на Сатурн, открити от У. Хершел, са наименувани на гигантите Мимас и Енцелад.


Спътникът Хиперион е наименуван на титана Хиперион. От брака му с богиня Гея се родили Хелиос (Слънцето) Селена (Луната) и Еос (Зората).


Спътникът Феба е наименуван на най-древното божество на светлината — Феба, дъщеря на един от титаните.


Спътникът Янус е наименуван на бога на времето Янус. Той имал две лица: едното било обърнато към миналото, а другото — към бъдещето. На негово име е наречен и месец януари, от началото на който започва годината.
Митологията не е свързала Сатурн и Янус. Но тъй като първоначално Янус е бил почитал като бог на светлината и Слънцето, той има правото да бъде поставен наред със спътниците на Сатурн Хиперион и Феба. Янус като бог на времето е родственик на Кронос (Сатурн), т.е. времето.

Планетата Уран

Тази планета, невидима с просто око, е останала неизвестна на хората почти до края на XVIII в. На 13 март 1781 г. У. Хершел я открил случайно в съзвездието Близнаци със своя телескоп, който увеличавал 227 пъти. Като я наблюдавал редовно след това, Хершел скоро се убедил, че откритият от него обект не е звезда, а планета от Слънчевата система, защото освен добре видимият й диск, той забелязал и бавното й преместване върху звездния фон.
Възползувал се от правото откривателите сами да дават имена на откритите от тях небесни обекти, У. Хершел наименувал новата планета „Звезда на Джордж“ (Georgium Sidus) и я поднесъл като подарък на английския крал Джордж III. Но това име до такава степен нарушило традициите в астрономията, че астрономите от целия свят въпреки големия авторитет на Хершел не го възприели. На новата планета било дадено името Уран, взето от гръцката митология, в която се разказва как богиня Гея (Земята), мощна и силна, която давала живот на всичко, което расте и живее на нея, родила безкрайното синьо Небе — Уран, проснало се над нея като покрив.

Спътниците на Уран

Планетата Уран има пет спътника, които са номерирани по реда на отдалечаването им от нея, а не по реда на откриването им.
През 1787 г. У. Хершел открива два спътника (III и IV). Ласел през 1851 г. открива следващите два (I и II), а Къйпер през 1948 г. открива последния засега известен спътник (V).
С имената на Урановите спътници не само че не е спазена астрономическата традиция, но тя въобще не е взета предвид. В същност Хершел поставил началото на нова традиция — спътниците на Уран да се именуват на героите от известни комедии на У. Шекспир.
На двата спътника на Уран, които открива Хершел, той дал имената Оберон и Титания, които взел от комедията на Шекспир „Сън в лятна нощ“.


Според митологията Оберон е цар на самодивите, а Титания — негова съпруга. Те се скарали, когато обсъждали въпроса, има ли вярност между мъжете и жените? Ако се намерела поне една двойка верни любовници — те веднага щели да се сдобрят.
Намерила се такава двойка: Реция — дъщеря на багдадския халиф, и Хюон — рицар на Карл Велики. Всеки от тях бил подлаган на любовни съблазни и изпитания, но въпреки това оставали верни един на друг. Оберон ги похвалил за верността им и се сдобрил с Титания.


На двата спътника, които открил Ласел, той дал имената Ариел и Умбриел. Името на Ариел той взел от комедията на Шекспир „Буря“. Що се отнася до името на Умбриел, не е ясно откъде го е взел, но то може да се свърже с Umbra — сянка.
Къйпер е дал името Миранда на открития от него спътник на Уран. Това име той взел от комедията на Шекспир „Буря“.
Както се вижда, имената на спътниците на Уран могат да се нарекат шекспировски.

Планетата Нептун

След откриването на планетата Уран и изчисляването на нейната орбита около Слънцето не минало много време и се разкрило, че разликите между предварително изчислените и наблюдаваните положения на Уран растат с течение на времето. Това разтревожило астрономите от XIX в. Въпросът за причината на тези разлики започнал да ги вълнува все повече. Изяснило се, че движението на Уран около Слънцето се смущава не само от планетите Юпитер и Сатурн, но и от някое друго, неизвестно тяло — планета. Двама учени Льоверие (Франция) и Адамс (Англия) се заели по смущенията върху Уран да изчислят положението върху небесната сфера на неизвестната и невидима с просто око планета.
По предварително изчисленото от Льоверие положение над неизвестната планета тя била открита на 23 септември 1846 г. от Гале в Берлинската обсерватория. На откритата „с върха на перото“ планета дали името Нептун. Така римляните наричали бога на моретата Посейдон.

Спътниците на Нептун

През 1846 г. Ласел открил първия спътник на планетата Нептун и му дал името Тритон. В съгласие с астрономическата традиция това име е най-подходящото за спътник на Нептун. Бог Тритон е син на бог Посейдон (Нептун). Сред многото божества, заобиколили бог Посейдон около трона му в неговия дворен в морските глъбини, Тритон е на първо място. От неговата тръба, направена от огромна раковина, се разнасяли надалеч гръмотевиците и започвала да вилнее страхотна буря.
През 1949 г. Къйпер открил втория спътник на Нептун и му дал името Нереида.
Морският бог Нерей имал петдесет прекрасни дъщери — нереиди. Една от тях, Амфитрита, бог Посейдон (Нептун) откраднал и тя му станала съпруга. Двамата живеели в дивния дворец в дълбочините на морето. Затова по-правилно би било вторият спътник на Нептун да се нарича Амфитрита съпругата на Нептун.

Планетата Плутон

След откриването на планетата Нептун и отчитането на нейното гравитационно влияние върху движението на планетата Уран останали неизяснени някои слаби отклонения. П. Лоуел предположил, че те се дължат на влиянието върху Уран на някоя още по-далечна от Нептун планета. През 1915 г. той направил теоретични изследвания за неизвестната планета въз основа на неизяснените смущения в движението на Уран по неговата орбита около Слънцето.
Тези изследвания на Лоуел вероятно са подтикнали Кл. Томбо към упорито и систематично търсене на неизвестната планета в зоната на зодиакалните съзвездия. И… на 13 март 1930 г. на снимката на съзвездието Близнаци открил неизвестен обект от 15-та звездна величина. Този обект се оказал нова, неизвестна преди това планета от Слънчевата система.
Движейки се по своята орбита в покрайнините на Слънчевата система, новата планета е потънала във вечен мраз и мрак[5]. Затова била наречена с името Плутон. Така римляните наричали древногръцкия бог Хадес — владетеля на мрачното подземно царство на сенките на умрелите.
Бележки
[1] Изхождайки от това обстоятелство, съветският учен Ю. А. Карпенко предлага следните имена за останалите спътници на Юпитер: VI — Адрастея, VII — Даная, VIII — Елена, IX — Ида, X — Латона, XI — Леда и XII — Семела (спис. Земля и Вселенная, 1973 г., кн. 6, стр. 55).
[2] КРОНОС, т.е. времето, което поглъща всичко (хронос — време).
[3] Тя е заобиколена от пръстен, съставен от огромен брой малки тъмни телца с размери от 1 см до 1 метър, които независимо едно от друго се движат по Кеплерови орбити около планетата. Пръстенът на Сатурн може да се наблюдава само с телескоп. В зрителното поле на телескопа Сатурн с пръстена си представлява една удивителна и незабравима картина.
[4] С изключение на спътника ЯНУС, който е най-близо до Сатурн, но вместо да носи № 1 носи № 10.
[5] От нея Слънцето се вижда като ярка звезда.

Материалите са почерпени от chitanka.info и книгата на Ангел Бонев "Митове и легенди за Съзвездията"


 


 

 

петък, 14 декември 2012 г.

Митовете в древен Шумер


Древен Шумер


Древните гърци наричали Месопотамия (превежда се като Междуречие или Двуречие) земите, разположени между величествените реки Тигър и Ефрат. Тази област се простирала от планините на Армения на север до Персийския залив на юг. На запад граничела със Сирийската степ, а на изток - с планинските възвишения на Западен Иран. Благодарение на разливите на Тигър и особено на Ефрат, подобно на тези на Нил в Египет, по тези земи с богата почва, възникнала една от най-древните цивилизации. Реките били особено важни не само като източници на влага, необходима за развитие на земеделието, но и като транспортни канали, свързващи Месопотамия със съседните страни. В началото на II-то хилядолетие пр. Хр. започнало обединение на почти цялата област около град Вавилон. В продължение на около 2000 години, след това обединение, Вавилон останал важен икономически и културен център, не само на Междуречието, но и в целия древен свят.

РАНЕН ПЕРИОД - От 7-мо до 4-то хилядолетие пр. Хр. бил периода на първобитно-общинния строй в земите на Месопотамия. Най-древните селища на територията в средната част възникнали в епохата на късния неолит. Племената, населяващи тези земи, живеели на острови, издигащи се всред блатата. Те строили своите селища върху изкуствени земни насипи. Пресушавайки обкръжаващите ги блата, създали най-древната изкуствена напоителна система. Вероятно, тези племена принадлежали към най-древните етнически групи на Предна Азия. Но истинските съсздатели на шумеро-акадската цивилизация били шумерите.

ШУМЕР - В началото на 3-тото хилядолетие пр. Хр., в южната част се появили градовете-държави: Ереду, Ур, Ларса, Урук, Лагаш, Ума, Шурупак, Исин, Нипур и Киш, на чиято основа възникнало Шумерското царство. Шумерите били древен народ, известен с културата си. И до сега обаче е загадка от къде са дошли по тези земи, макар да се смята, че са се появили от района на днешна Индия или Индонезия. В легендите им се споменават високи планини и остров всред морето - тяхната древна родина, която считали, че е прародина на всички народи. Те коренно се различавали от обкръжаващите ги народи и най-вече по езика, на който говорели. В Шумер се появила за пръв път клинописната писменост (около 3300 г пр. Хр.). Пишели с клиновидни писци върху глинени плочки, които после изпичали. На такива плочки била намерена древната сага за легендарния Гилгамеш, който в трудни за него моменти, се допитвал до мъдреца Утнапищим. Заради безмерната си почит към боговете, в древни времена Утнапищим бил предупреден за предстоящ потоп. Той се спасил построявайки огромен кораб, на който качил всички земни твари и семейството си. Впоследствие, заради праведния си живот, бил надарен от боговете с безсмъртие. С право се смята, че всъщност той е библейският Ной. Към края си Шумер имал периоди на разпадане, обединение, отново разпадане, докато накрая бил завладян от Акад.

АКАД - От 24-ти до 23-ти век пр. Хр. в центъра на Месопотамия възникнал Акад, който обединил под своя власт Шумер и северните райони на Междуречието. Основател на Акад бил Саргон(Шарумкен), който взел властта с дворцов преврат. Чрез завоевателните войни, които водел, разширил територията и превърнал Акад в най-могъщата държава в Предна Азия. След неговото царуване, поредица от събития довели до западане на Акадското царство и управлението преминало в ръцете на династия от Ур. Тези владетели постепенно възстановили разпадащата се държава, създавайки силното Шумеро-Акадско царство, съществувало от края на 22-ри до началото на 20-и век пр. Хр. В края на този период, вследствие набезите на аморейци и еламити, Акад се разпаднал окончателно.





ВАВИЛОН - През второто хилядолетие пр. Хр. в долината между реките Тигър и Ефрат съществувли няколко държави, всред които се откроявало Вавилонското царство, обединяващо обширни територии. Историята му се дели на четири периода. Първият е "Старовавилонският период" (19-16 в. пр. Хр.). Тогава царувала първата Вавилонска или Аморитска династия, чийто основател бил Сумуабум. През този период Вавилон достига най-голям разцвет при Хамурапи (1792-1759 г. пр. Хр.). Той бил умел държавник, стратег, организатор и законодател, който издал сборник закони, контролиращ всички сфери на обществения живот. След Хамурапи обаче, настъпва спад на блясъка на Вавилон, а с нападението на хетите през 1595 г. пр. Хр. и последвалото разорение, настъпва краят на управлението на Вавилонската династия и "Старовавилонския" период. Вторият период е "Средновавилонският или Каситски период" (16-12 в. пр. Хр.), който започва след разгрома на Вавилон от хетите. Каситите навлезли в Месопотамия след смъртта на Хамурапи. Те възприели богатата вавилонска култура и каситската аристокрация постепенно се сляла с вавилонската. В този период започва обаче зависимостта на Вавилон от Египет и Хетското царство. Каситската династия завършва окончателно съществуването си по време на войните с Асирия и Елам. Следващият период е "Периодът на упадък и вътрешни борби" (12-7 в. пр. Хр.). В средата на 12 в. пр. Хр. Вавилон бил завладян от Елам. Постепенно съпротива срещу завоевателите се зародила в град Исин и едва при Навуходоносор I (1126-1105 г. пр. Хр.) нашествениците били изгонени и отново настъпил разцвет. От края на 9-ти в. пр. Хр. до края на периода цялото царство било подложено на нападения и било разрушавано от арамейските племена, Асирия и Елам. Последният период е "Периодът на подем и възраждане" (7-6 в. пр. Хр.). В началото на 626 г. пр. Хр. избухнало въстание против асирийското владичество, оглавено от Набопаласар, който след утвърждаване на властта си, основал халдейската (нововавилонската) династия. През 612 г. пр. Хр. той нанесъл, с помощта на мидийците и скитите, окончателно поражение на Асирия, като унищожил столицата й Ниневия и възстановил властта на Вавилон над Месопотамия. През 605 г. пр. Хр. завладял Сирия и Палестина. В същата година на престола се възкачил синът на Набопаласар - Навуходоносор II. Той продължил завоевателните походи и последователно присъединил Северна Арабия, превзел Йерусалим и финикийските градове Аскалон и Тир. При царуването на Навъходоносор II настъпил небивал разцвет и възраждане. Тук се намирал огромният царски дворец и главното светилище "Есагил", с дължина на всяка от страните 400 м. Тук бил и седеметажният зикурат (стъпаловидна пирамида) "Етеменанки", с височина 91 метра - прочутата Вавилонска кула, описана в Библията. Тук били "Висящите градини на Семирамида" - едно от седемте чудеса на света. Градът бил опасан от двойна стена, достигаща до 14 метра и ров, пълен с вода. След смъртта на Навуходоносор II, започнали междуособици за завладяване на престола. В същото време край източните граници се появили персите, завладяли вече Мидия и започнали настъпление към Вавилон. Не срещайки сериозна съпротива, през октомври 639 г. пр. Хр. персийският цар Кир II влязъл във Вавилон. Така завършва последният период от историята на царството.






АСИРИЯ - В източната част на Месопотамия още през III-то хилядолетие пр. Хр. възникнало Асирийското царство с главен град Ашур. Историята на Асирия, както и тази на Вавилон, също е разделена на периоди: "Староасирийски период" (20-16 в. пр.Хр.); "Средноасирийски период" (15-11 в. пр. Хр.) и "Новоасирийски период" (10-7 в. пр. Хр.). В началото царството заемало малка територия, а населението му се занимавало главно с търговия. През този период обществената система била робовладелческа. Тогава царството се наричало "Алум Ашур". След няколко успешни военни походи на запад, към Ефрат, на юг, по течението на Тигър и завладявайки северомесопотамските градове, в края на 19-ти и началото на 18-ти в. пр. Хр., Ашур постепенно се превърнал в силна държава, а владетелят й Шамши-Адад I се провъзгласил за "цар". Цялата територия била разделена на окръзи или провинции (халсум), оглавявани от наместници на царя. След Шамши-Адад I обаче, Асирия започнала да търпи поражения от Вавилон, управляван по това време от Хамурапи. Притиснати от обстоятелствата, асирийците влезли в съюз с Египет, за да противостоят на враговете си - Вавилонското, Митанийското и Хетското царство. Този съюз бил особено силен по време на египетските фараони Аменхотеп III и Ехнатон. Така, добивайки мощ, Асирия завладяла някога могъщата Митания, осъществила успешни походи в Сирия, след което нахлула във Вавилон, а по-късно осъществила походи и на север. В 12-ти в. пр. Хр. обаче, поради непрекъснатите войни и разходите за тях, за Асирийското царство настъпил упадък. Едва на границата между 12-ти и 11-ти в. пр. Хр., при управлението на Тиглатпаласар I (1115-1077 г пр. Хр.), тъй като практически заобикалящите я царства били в период на упадък, Асирия успяла да си върне предишното могъщество. След многобройни военни походи били завладяни Северна Сирия и Северна Финикия. В това време обаче, Вавилон започнал да набира сили и водените помежду им войни били с променлив успех. Всъщност Асирия била цивилизация, изградена изцяло на военна основа. Липсата на необходимите суровини и работна ръка, я принуждавали да води непрекъснати войни за набавянето им. Твърде много народи по това време платили висока цена, вследствие унищожителните военни набези на асирийските войски. Но в стремежа си да заграби богатствата на Предна Азия, Асирия срещала съперничеството на Египет, Вавилон и Урарту, което я принуждавало да води продължителни войни с тях. Особено активни при завоюване на нови територии били двама от царете на Асирия: Ашурнацирапал II (883-859 г. пр. Хр.) и синът му Салманасар III (859-824 г. пр. Хр.), насочвайки вниманието си главно на запад, към бреговете на Източното Средиземноморие. В резултат от заграбените многочислени съкровища, асирийците започнали строителство на величествени храмове, дворци и мощни крепостни стени в столицата си Ашур, а след 9-ти в. пр. Хр. продължили тази дейност в новата си столица Калху (Нимруд). През 746-745 г. пр, Хр. след продължителни междуособици, на власт дошъл Тиглатпаласар III, който извършил важни реформи. Разделил територията на Асирия на малки области и намалил прекомерната власт на наместниците си. Създал постоянна, добре въоръжена армия, състояща се от различни родове воски. Създал и организирал военен шпионаж. С армия, достигаща до 120,000 войни, Тиглатпаласар започнал нови завоевателни походи и методично осъществявал преселване на цели народи, с цел - асимилирането им. Само от Сирия били преселени 73,000 души. Наследникът му Салманасар V (727-722 г. пр. Хр.) продължил завоевателната политика, но поради конфликта му с жреците бил свален от Саргон II (722-705 г. пр. Хр.). И той, както и синът му Синахериб (705-681 г. пр. Хр.) водели ожесточени битки за Вавилон. Синът на Синахериб, Асархадон (681-669 г. пр. Хр.) покорил северната част на Арабския полуостров и Египет, като приел титлата "фараон". След него на престола се възкачил Ашурбанипал (669 - 635/627 г. пр. Хр.), който бил изключително умен и образован човек. Говорел няколко езика, умеел да пише, притежавал литературен талант и придобил математически и астрономически познания. Създал огромна библиотека от 20,000 глинени плочки и построил и реставрирал множество храмове и дворци. След смъртта на Ашурбанипал започнал стремителен упадък на Асирия. Вавилон се отделил от Асирийската държава, а след него - Мидия. Съюзявайки се превзели Ашур, а две години по-късно - и Ниневия. Асирийските войски били разбити, аристокрацията - унищожена, градовете - разрушени и населението се смесило с другите народи.

--------------------------------------------
В Месопотамия хората се увеличавали, докато станали толкова много, че боговете се изплашили и залели земята с потоп, за да ги унищожат. Само един оцелял — Утнапиштим, — той си построил кораб, в който се затворил с жена си, и после и двамата били надарени с безсмъртие. Полека-лека между Тигър и Ефрат изникнали нови градове, и на първо място Урук, където се родил най-големият герой между героите, синът на богинята Нинсун и на смъртния цар Лугалбанда — Гилгамеш.  
Гилгамеш — полубог-получовек, наследил от майка си несломима воля и мъдрост, а от баща си скръбния човешки жребий, преходността на живота. Той пръв укрепил Урук с непристъпни стени, издигнал величествени дворци и храмове; той спасил свещената плачеща върба край града, когато отровна змия и хищна орлица свили в дървото своите гнезда — убил змията, прогонил орлицата и от стъблото на върбата издялал необикновен барабан. Щом го ударел, наоколо се стичали всички юноши и момичета на Урук, само при звука на ударите всякаква воля у тях изчезвала и сърцата им се изпълвали с покорство. Заслепил се разумът на Гилгамеш от тази безгранична власт, цял ден биел барабана, пращал юношите да работят, да вдигат нови стени, дворци и храмове, а вечер викал най-хубавите момичета в своя дворец и пред барабанните удари те били безропотни играчки в ръцете му. Ужас обхванал Урук, ден и нощ жертвите на Гилгамеш плачели и се молели спасение боговете ги чули и решили да се намесят.
— След като създадохме Гилгамеш — казал Ану, небесният баща, нека създадем сега негово подобие: мъж, който да му бъде равен по могъщество, и докато двамата се състезават, Урук да си отдъхне!
И тогава Аруру, богинята на изкуствата, слепила от глина другия герой — изваяла го и черна среднощ, този път не полубог, а полузвяр. Нарекли го Енкиду. Цялото му тяло било покрито с косми, косите му били пуснати като на жена и той скитал по гори и степи, хранел се заедно с антилопите, заедно със зверовете ходел на водопой. Един ловец го видял, разказал на Гилгамеш, а Гилгамеш повикал красивата блудница Шамхат и я пратил заедно с ловеца да прелъсти Енкиду. Ловецът и блудницата отишли на мястото за водопой и се скрили в засада. Когато косматият дивак дошъл, Шамхат се изправила, смъкнала одеждата си, Енкиду забравил как е живял дотогава и я прегърнал. А когато се вдигнал, обърнал се към своите животни — но те усетили, че нещо се е променило в него, че е друго лицето му, избягали в степта антилопите, зверовете враждебно се отстранили. Заподскачал Енкиду, но мускулите му били отслабнали, нямал вече старата сила, и разбрал, че не ще броди повече по гори и степи, затова пък е добил ново познание. Седнал и се вгледал в блудницата, да чуе какво ще му каже.
Ти си толкова хубав, Енкиду — казала му тя. — Защо трябва да скиташ със зверовете? Ела, аз ще те заведа в Урук, великия град, където хората живеят сред наслади! Там ще ти хареса. Там е и всемогъщият Гилгамеш, най-силният мъж — с него ще си мериш силата!
Енкиду се съгласил, Шамхат скъсала дрехата си на две, с едната половина облякла него, с другата — себе си, хванала го за ръка като дете и го повела. Удивени гледали ловците и овчарите как кротко пристъпя страшният мъж.
— Той е подобен на Гилгамеш — говорели си те. — Израсъл е в гората, нечовешка е силата му, с млякото на зверове е закърмен!
Седнали да ядат, сложили пред него хляб и сикера, напитка, която се прави от ечемик. Енкиду не знаел какво да стори с хляба и сикерата, но Шамхат го поучила.
— Яж хляб, Енкиду — казала му тя. — Пий сикера, това е отсъдено за човека!
Загълтал тогава той парчетата хляб, пил от сикерата и душата му се развеселила. Пипнал косматото си тяло, намазал се с благоуханно масло, също като човек, и се облякъл като човек. После продължили за Урук, Енкиду весело крачел напред, блудницата — след него. Тъкмо пред градските стени срещнали загрижен човек с наведена глава.
— Ей, човек! — извикал му Енкиду. — Защо си угрижен? Защо вървиш така, с наведена глава?
— Човешкият живот не е сватбен покой и радост — отговорил човекът. — Човешката съдба е да се подчинява на тези, които са по-високо от него. Виж, хората от града носят кошници с кирпичи, строят стени, жените копаят в градините! Само за царя на Урук животът е радост! Такова е решението на боговете!
Енкиду побледнял, но било късно да се връща и пак закрачил напред, блудницата — след него. Когато влязъл в града, събрала се тълпа, гледали го от всички страни и радостно викали:
— Нов герой се появи! Сега Гилгамеш има съперник!
Гилгамеш чул от двореца, изскочил навън и двамата застанали един срещу друг, като два бика се вцепили на широкия път. Мятали се насам-натам, колоните на зданията рухнали, стените се разклатили и пропукали. Дълго се борили и никой не могъл да надвие другия, докато накрая се прегърнали и се заклели винаги да бъдат приятели-побратими.
Така се свързали за живот Гилгамеш и Енкиду. Опознал жената, Енкиду опознал и приятеля — вчовечил се напълно. Няколко дни двамата били щастливи, а после необяснима тъга налегнала Енкиду. Учуденият Гилгамеш го попитал защо въздиша.
— Плаче ми се, приятелю мой! — отговорил Енкиду. — Седя тук и не върша нищо, и чувствувам, че още повече отслабва силата ми!
— Да, тъжна е човешката съдба — въздъхнал и Гилгамеш. — Човек прилича на кирпич, върху който грънчарят е оставил белег. Времето тече и белегът се изтрива. Разсипва се кирпичът и пак става на глина, която чака нов грънчар. Но аз не искам да изчезна така, аз искам моето име да се помни! Слушай тогава, Енкиду!… На север, в ливанските планини, са могъщите кедрови гори на Хумбаба, вечно живеещия — нека да отидем двамата и да го убием! Нека да отсечем неговите кедри и да ги докараме в Урук!
— Аз познавам тези места — казал Енкиду. — Кой ще посмее да проникне сред ливанските гори? Страшен е Хумбаба, устата му е от пламък, а дъхът му носи смърт!
— И все пак аз ще посмея да проникна там! — извикал Гилгамеш. — Аз ще вървя пръв, а ти върви подир мен и викай: „Не се бой!“ Да не би някой, приятелю, да се е възнесъл на небето? Само боговете и слънцето ще пребъдат вечно, докато дните на човека са прочетени! Ти и сега се боиш от смъртта, къде е твоята сила и твоята смелост? Слушай какво ще ти кажа — страхувам се аз от Хумбаба, наистина много се страхувам! И за да не се страхувам повече, нека убием Хумбаба!
Най-напред двамата отишли при Нинсун, богинята майка на Гилгамеш. Тъжно ги изслушала Нинсун, прибрала се в покоите си, измила своето царствено тяло, облякла се в дреха, достойна за тялото, сложила си диадема, изкачила се по стъпалата на храма и запалила жертвените светилници. После се обърнала към Шамаш, бога на слънцето.
— Защо ми даде за син Гилгамеш? — възкликнала тя. — Защо му сложи в гърдите неспокойно сърце? Сега той е тръгнал по незнаен път, за да води незнаен бой! Помогни му!
А като свършила молитвите си, върнала се и казала на Енкиду:
— Енкиду, който не си роден от мен, обявявам те за свързан с Гилгамеш! — и сложила на шията му талисман, а жриците на слънцето го наобиколили и държали за ръце.
— Аз, Енкиду, обещавам — извикал той — да бъда винаги заедно с Гилгамеш; докато той върви, и аз да вървя, и ден да мине, да бъда при него, и месец да мине, да бъда при него, и година да мине, да бъда при него!
И те продължили по-нататък, Енкиду намирал тайните пътеки и преките бродове, най-сетне стигнали зелената планина и онемели от възторг. Гледали високите кедри, които се вдигали чак до небето, тръгнали между тях, но се заблудили, навлезли в храсталаци. Енкиду вдигнал брадвата си, ударил най-близкото дърво. Хумбаба го чул и изскочил.
— Кой безчести дърветата на моите гори? — изревал той и се устремил към двамата храбреци. Но тук се намесил Шамаш.
— Не се бойте, тръгнете към него! — извикал той на героите.
— Слушаме те, Шамаш! — отвърнал Гилгамеш, макар сълзи от страх да се стичали по лицето му. — Слушаме те и ще вървим по пътя, който ни е отреден! Помогни ни!
Тогава Шамаш изпратил срещу Хумбаба всички ветрове: великия вятър — северния вятър, вятъра на смерчовете — пясъчния вятър, вятъра на бурите — студения вятър, вятъра на лошото време — горещия вятър. Осем вятъра едновременно го нападнали, заслепили го и той не можел нито да пристъпи напред, нито да бяга назад.
— Пощади ме, Гилгамеш! — примолил се Хумбаба. — Ще ти бъда роб до живот! Сам ще насека за теб моите кедри!
Но Енкиду го прекъснал:
— Не го слушай! Като убиеш птицата, и птиченцата няма да ти избягат!
Гилгамеш вдигнал боздугана си, ударил страшния противник в тила, Енкиду го ударил в гърдите. При третия удар тялото му се вкочанило — умрял Хумбаба, вечно живеещият!… Този път и двамата хванали брадвите, могъщите кедри застенали, един след друг падали. Над високите планини, над оголените върхове легнал покой. А мъртвите трупи се понесли надолу — по склоновете, после по реките, чак до Урук, където градът с ликуващи възгласи посрещнал двамата герои.
И още много други подвизи извършили те, докато дошъл последният час на Енкиду. Едни казват, че това станало пак поради вълшебния барабан — след първата си среща двамата повече не се състезавали и Гилгамеш отново започнал да бие от сутрин до вечер барабана, отново закънтели воплите на жертвите му и боговете решили този път да им помогнат завинаги. Един ден барабанът изскочил от ръцете на героя и потънал вдън земя. Гилгамеш изгубил своята власт и горчиво заплакал.
— Защо плачеш, приятелю? — опитал се да го утеши Енкиду. — Аз ще сляза под земята, в ада, и ще ти върна барабана!
— Ако наистина ще слизаш под земята — посъветвал го Гилгамеш, — не се обличай в празнична дреха, защото ще разберат, че си чужденец. Не се мажи с благоуханно масло, защото ще те усетят по миризмата. Не обувай златни сандали, защото стъпките ти ще отекнат в ада. И срещнеш ли там жена, която си харесвал, не я целувай! Срещнеш ли жена, която си мразил, не я удряй! Бъди като истински мъртвец, като самата спяща Земя, в която слизаш!
Но Енкиду не послушал тези съвети. Той се облякъл в празнична дреха, намазал се с благоуханно масло, обул златни сандали. В миг пред него се появила любимата му жена, той посегнал да я прегърне. Тя се превърнала в отвратителна вещица и се изкикотила срещу него, той посегнал да я удари. И когато поискал да излезе навън, Земята го задържала, спящата Земя вече не го пускала. Гилгамеш се молил на всички богове, накрая Еа, богът на мъдростта, изтръгнал от ада поне една последна милост — сянката на Енкиду за малко да се срещне с Гилгамеш. Като вятър изскочила навън сянката, прегърнали се двамата приятели и седнали да разговарят.
— Кажи ми, Енкиду — попитал Гилгамеш, — какъв е законът на живота и смъртта? Кажи ми какъв е адът?
— Няма да ти кажа — отговорила сянката. — Няма да ти кажа, приятелю, защото, ако ти кажа, ден и нощ ще плачеш!
— Нищо, нека да плача — настоявал Гилгамеш.
— Моето тяло — въздъхнала сянката, — моето силно тяло, до което ти с радост си се допирал, сега го ядат червеи като стара дреха! Моето тяло, което е веселило сърцето ти, е пълно с прах! Страшно е там, в подземното царство, особено за тези, чиито трупове са захвърлени без погребални почести! Те сакато плесенясали трохи, захвърлени на улицата! — и Енкиду продължил да разказва за съдбата на мъртвите, а Гилгамеш с глас плачел и вече не могъл да намери спокойствие.
А според други, нямало никакво слизане на Енкиду под земята — той умрял горе в двореца. Една вечер героят сънувал злокобен сън — как най-могъщите богове: Ану, Ентил, и Шамаш, се съвещават какво да правят с двамата приятели.
— Те трябва да умрат — казал Ану. — Те убиха Хумбаба, не се знае какво още могат да направят!
— На Гилгамеш да простим — казал Енлил, — но Енкиду трябва непременно да умре!
Шамаш се опитал да ги защити:
— Защо Енкиду да умре без вина! Нима досега те не изпълняваха нашите заповеди?
Но другите двама се разгневили.
— Ти все ги пазиш! — завикали му. — Енкиду трябва да умре!
Енкиду се събудил и разказал на приятеля си своя сън.
— Но защо, защо? — завикал Гилгамеш. — Защо теб, мили побратиме, да жертвуват заради мен?
А Енкиду се обърнал към вратата, издялана от кедър, и заговорил с нея като с жив човек.
— Дървена врата! — промълвил. — Дървена врата без разум и смисъл! За теб от толкова далече сякох кедрите, за теб търсих най-високото дърво и го докарах чак дотук, и го дялах, и го украсявах! О, ако знаех, че такава ще бъде наградата ми, по-добре да бях взел брадвата и още там да те бях насякъл на трески!
При тези думи Гилгамеш заплакал.
— Не говори така, аз ще се помоля на могъщите богове! — казал. — Аз ще им извая идоли, целите от злато!
Но Шамаш го чул и извикал от небето:
— Не си хаби златото, царю! Думата, която боговете са казали, няма да я изменят! Жребият е хвърлен, нищо от човека не остава на света!
И като чул това, Гилгамеш навел глава, а Енкиду пламнал от гняв и скръб.
— Щом е тъй, Шамаш — извикал, — поне отмъсти за мен! Проклет да е ловецът, който ме раздели от животните и ме направи човек! Нека мъките му да не свършват, нека всеки път, по който върви, да му бъде отвратителен! Проклета да е Шамхат, блудницата, която ме доведе в града! Нека мъжете, преситени, да отхвърлят ласките й, нека врани да сипят нечистотии в къщата й, нека самата тя като овца да се търкаля в нечистотии, защото тя ми докара това проклятие!
— Защо, Енкиду, проклинаш блудницата? — извикал Шамаш. — Нима тя не те храни с хляб и не те пои със сикера? Нима не ти даде за приятел Гилгамеш?
Гневното сърце на Енкиду се успокоило при тия думи.
— Добре тогава, друго ще й пожелая! — казал меко. — Нека, който я зърне, да се изуми от хубостта й, нека царе и владетели, да се влюбват в нея! — а после легнал, болка пронизала цялата му вътрешност и сънувал втори сън, и също го разказал на Гилгамеш.
— Приятелю — зашепнал. — Слушай какво видях! Небето крещеше и земята отговаряше, и аз стоях сам в тъмната нощ! Доближи ме човек с мрачно лице, крилата му бяха птичи крила, ноктите — орлови нокти. Аз се борех с него, но той ме надви и отвори земята и ме постави вътре. Така влязох в къщата на мрака, в къщата, от която никой не излиза, в къщата, където плесен покрива врати и ключалки! Там видях и самата Ешеркигал, подземната царица, пред нея седеше писар и държеше на колене плочата със съдбите и като вдигна лице, видя ме и каза: „Смъртта вече е взела този човек!“
А Гилгамеш гръмко заридал:
— Приятелю мой, с когото делихме мъките, спомни си всички наши подвизи, не ме напускай! — Но Енкиду все повече отслабвал, минали два, три, четири дни, минали дванадесет дни и на тринадесетия издъхнал. Гилгамеш се изправил над мъртвия и извикал с пълен глас:
— Енкиду, ти, който си закърмен от антилопите и възпитан от животните в степта! Нека плачат за теб склоновете на планините, по които се катерехме! Нека плачат с бял сок кипариси и кедри, нека плачат мечки, хиени и тигри, рисове и лъвове, елени и сърни, добитък и звяр! Нека плаче светлият Ефрат, откъдето сме вземали вода, нека плачат мъжете и старейшините на Урук! Чуйте ме, мъже, моя мощен боздуган, моя здрав щит, моя верен кинжал, моя празничен плащ — зъл демон ми го отне! Моят по-млад брат, ловецът на планинските пантери, Енкиду, с когото навсякъде побеждавахме, какъв сън го налегна!
И той закрил лицето на приятеля си, както се закрива лицето на жена, сам се въртял наоколо като орел, като лъвица, чиито лъвчета са попаднали в клопка, и късал дрехите си, и раздирал косите си. А после викнал най-добрите ваятели и ковачи.
— Искам да направите идол на моя приятел! — заповядал им. — Такъв идол, какъвто и боговете не са имали: подножието от мрамор, косата от лазур, лицето от алабастър, тялото от злато!
А сам надянал груба власеница, загърнал се е лъвска кожа и принесъл жертва на Шамаш. Отгоре боговете, учудени, го гледали.
— Какво правиш, Гилгамеш? — извикал Ану. — Открай време така е отредено за хората! Орачът оре, овчарят взема млякото, ловецът гони звяра, така е отредено!
— Какво искаш, Гилгамеш? — извикал Енлил. — Ти искаш това, което никога не е било, откакто моите ветрове духат над водите.
— Какво търсиш, Гилгамеш? — извикал Шамаш. — Живота, който търсиш, няма да го намериш!
— Искам очите ми винаги да са пълни със слънчева светлина! — отговорил Гилгамеш. — Колко празен е мракът и колко нужна е светлината! Може ли мъртвият да види слънчевата светлина?
И оттук нататък той наистина не намерил спокойствие — все едно как е умрял Енкиду, дали сам е влязъл в подземното царство или смъртта го е намерила тук, на земята — вече го нямало. Гилгамеш изоставил човешките дела, скитал из пустинята в своята груба власеница и своята лъвска кожа. Вървял и плачел.
— Нима и аз ще умра като Енкиду? Скръб е рязала тялото ми! Страхувам се от смъртта и тичам в пустинята! Вдигам глава и се моля на могъщите богове: запазете ме, направете ме, какъвто бях преди!
Легнал да спи, посред нощ се събудил и видял наблизо лъвове да си играят, палаво да скачат и да се радват на живота. Бяс го обзел, грабнал брадвата си и като стрела се забил между тях — удрял, сякъл, убивал, докато не останал нито един.
А после решил да отиде при Утнапиштим, върховния прадед, който се избавил от потопа — единственият безсмъртен, може би щял да му даде утеха и помощ. Той живеел там, където никой не бил стигал, отвъд най-високата планина Машу. Гилгамеш доближил планината, пред нейната врата стояла двойка пазачи: полухора-полускорпиони.
— Защо идваш от толкова далече? — попитал го човекът скорпион.
— Моят по-млад брат Енкиду — отговорил Гилгамеш, — Енкиду, ловеца на планинските пантери, с когото навсякъде побеждавахме, с когото делихме мъките, го постигна човешката съдба! Дни и нощи плаках над него, дни и нощи минаваха, докато червеи проникнаха чак до ноздрите му, и аз се изплаших от смъртта, и скитам като разбойник в пустинята! Мисълта за Енкиду не ми дава покой, как да млъкна, как да утихна. Любимият ми приятел стана земя, няма ли и аз да легна като него, за да не се вдигна никога? Затова отивам при Утнапиштим, да го попитам за живота и смъртта!
— Никой още, Гилгамеш, не е минавал прохода през планината — промълвил човекът скорпион. — Той е много дълъг, вътре е пълен мрак, нищо не се вижда и се сменят непоносима жега с непоносим студ. Как ще минеш по този път?
— Нека да вървя — казал Гилгамеш. — През жега и студ, през мрак и въздишки, и плач, нека да вървя!
Тогава пазачът се отместил и го пуснал:
— Върви тогава, Гилгамеш, по своя труден път, върви и дано се върнеш благополучно!
Гилгамеш влязъл, минал един ден — пълен мрак, нищо не се виждало, втори ден — пак нищо не се виждало, трети ден — нищо не се виждало, и продължавал така, и непоносима жега се сменяла с непоносим студ. Едва на дванадесетия ден се появило сияние и той изскочил от другата страна. Видял каменна гора, чудно красива, с гроздове от лазурит, край гората — море, а до морето — къща. В къщата живеела Сидури, стопанката, на която гостували само боговете. Когато видяла Гилгамеш, целият в прах, помислила го за убиец и залостила вратата. Той затропал с всичка сила.
— Кой си ти? — попитала тя.
— Аз съм Гилгамеш, героят!
— Ако си Гилгамеш, защо бузите ти са хлътнали, а лицето ти е посърнало?
— Как няма да е посърнало — казал Гилгамеш, — когато моят по-млад брат Енкиду го постигна човешката съдба? Дни и нощи плаках над тялото му, любимият ми приятел стана земя, няма ли и аз да легна като него, за да не се вдигна никога?
— Какво искаш, Гилгамеш? — извикала Сидури. — Живота, който търсиш, няма да го намериш! Когато боговете създаваха човека, задържаха живота за себе си, а за човека определиха смъртта. Затова по-добре е да си пълниш стомаха, винаги да си весел, винаги да си измисляш празници и безгрижно да танцуваш! Светли да са дрехите ти, чисти да са косите ти! Гледай как твоето дете те държи за ръка, радвай съпругата си с прегръдки! В това се състои работата на човека.
Но Гилгамеш поклатил глава.
— Ти ми кажи — попитал — накъде е пътят за Утнапиштим?
— Никой още не е минавал през морето — отговорила тя. — Дълбоки са водите на смъртта и преграждат всички пътища! Но ще ти дам съвет: наблизо е Уршанаби, лодкарят на Утнапиштим. Само с негова помощ можеш да минеш морето.
Закрачил нататък Гилгамеш и намерил Уршанаби, който тъкмо изтеглял лодката на брега. Обяснил му кой е, а лодкарят му казал да влезе в гората, да отсече с брадвата си сто и двадесет пръта и да издяла от тях гребла. Гилгамеш влязъл, отсякъл сто и двадесет пръта, издялал от тях гребла. Двамата с Уршанаби стъпили в лодката и заплавали. С греблата Гилгамеш тласкал напред лодката, едно по едно те се чупели — всичките сто и двадесет. Тогава той си свалил дрехата и я разперил с ръце като платно, и така стигнали другия бряг. Утнапиштим отдалече ги видял и се чудел кой е този непознат.
— Кой си ти? — попитал той героя. — Защо са хлътнали бузите ти, защо лицето ти е посърнало?
— Как няма да е посърнало — отговорил Гилгамеш, — когато моя по-млад брат Енкиду го постигна човешката съдба? Любимият ми приятел стана земя, няма ли и аз да легна като него, за да не се вдигна никога?
Замислил се Утнапиштим и казал:
— Ти, Гилгамеш, си пълен със скръб, защото в твоето тяло се крие и бог, и човек. Както са те създали баща ти и майка ти, такава е твоята участ. Какво искаш? Нима ние завинаги строим нашите къщи? Нима реката вечно тече с пълни води? Нима скакалецът вечно оставя своите личинки? Спящият и мъртвият си приличат — и двамата показват образа на смъртта. Така боговете са определили.
Гилгамеш втренчено го гледал.
— Но на ръст ти си колкото мен, Утнапиштим! — казал той. — И на вид си също като мен! Кажи ми как можа да добиеш вечен живот!
— Ще ти разкажа тайната на боговете — съгласил се Утнапиштим. — Аз живеех преди потопа в Шурипак, древния град край Ефрат. Но когато боговете решиха да залеят с вода цялата земя, Еа все пак пожела да ме предупреди. И не на мен каза той, а на моята къща: „Слушай, къща — прошепна й една нощ, — слушайте, стени! Посъветвайте господаря си да остави всичко и да си построи голям покрит кораб, за да спаси живота си!“ Аз го чух, отправих му благодарствени молитви и още същия ден извиках всички мъже на работа, започнах строежа на кораба. Обилно ги хранех, поих ги с вино и сикера като с речна вода, а те се радваха, без да знаят какво ги чака. Накрая корабът беше готов, натоварих на него от моите богатства, колкото можеше да побере, качих се с жена си и засмолих отвътре всички врати. А на другия ден се зададе страхотен облак, небето загърмя, всичко светло стана тъмно, земята се разцепи като чаша. Ветровете налетяха, рукнаха дъждове — като войска застигаха бягащите хора, нито един не можеше да види другия. Самите богове се изплашиха, те се събраха горе, като кучета се притискаха! Прелестната Иштар викаше, сякаш имаше родилни мъки: „Проклет да е денят, в който осъдихме на гибел хората! Затова ли раждам хора, за да напълнят морето като риби?“ И другите също плачеха до нея, устните им бяха пресъхнали. Шест дни и седем нощи се лееше потопът — на седмия ден морето утихна. Аз отворих вратите, светлина ме озари, погледнах — пълна тишина, цялата земя равна като покрив — долу в глината всички хора станали на глина. Паднах на колене и заплаках с глас. После слязох, запалих жертвените светилници и вътре пуснах мирта, тръстика и кедър. Боговете усетиха миризмата, боговете като мухи се събраха над светилниците. Като видя кораба, Енлил се разяри. „Как се е спасил този? — извика. — Нали всички трябваше да загинат!“ Но Еа го успокои. „Ние сгрешихме, че направихме потопа — каза му той. — Можехме самите да загинем в него! А ти не се бой, че хората пак ще станат силни; по-добре да им пращаме лъвове, които да ги ядат, или глад, който да ги погубва, или мор, който да ги поразява, отколкото да правим потоп!“ И тогава боговете ме благословиха, самият Енлил се качи на кораба, взе ме за ръка, сложи до мен моята жена и рече: „Досега си бил човек, отсега ще бъдеш подобен на боговете! Живей вечно, но далече от хората!“
— А не мога ли и аз да постигна същото? — извикал Гилгамеш.
— Кой би събрал отново боговете? — казал Утнапиштим. — Кой би ги събрал, за да ти дадат живот, какъвто търсиш? Погледни се: смъртта е в теб, сънят е в теб, ти не можеш без смърт и сън! Ето, опитай, ако би могъл да изкараш седем дни без сън, тогава би имал право да искаш живот!
— Ще изкарам — казал Гилгамеш, но едва седнал, и сънят го обгърнал като мъгла в пустинята.
— Виж го! — казал Утнапиштим на жена си. — Виж го, героя, който иска живот!
— Бутни го да се събуди и да се върне с мир — казала тя.
— А, не, човек се мами — отвърнал Утнапиштим. — Той няма да ми повярва, че е заспал. Затова, докато спи, печи по един хляб на ден, да ги види, когато се събуди!
И цели седем дни спал Гилгамеш — първият хляб съвсем се разпаднал, вторият се пропукал, третият плесенясал, на четвъртия му побеляла кората, петият бил червив, шестият — още пресен, и тъкмо жената вадела от пещта седмия хляб, когато Утнапиштим побутнал Гилгамеш.
— О, аз само за миг съм задрямал! — протегнал се Гилгамеш. — Добре че ме побутна!
— Стани и изброй хлябовете! — посочил му Утнапиштим. Погледнал Гилгамеш и въздъхнал.
— Разбрах — казал. — Сънят е овладял моята плът, сънят похитител! Вътре в моите покои обитава смъртта, навсякъде е смъртта. Какво да правя сега, какво ми остава?
— Нищо, освен да се върнеш с мир — отговорил Утнапиштим, повикал лодкаря Уршанаби, накарал го да заведе Гилгамеш до брега, там той се измил, облякъл нова дреха и пристъпил към лодката. Но жената на Утнапиштим го съжалила.
— Виж го колко се е мъчил и страдал! — казала тя на съпруга си. — Нима накрая няма да му дадеш утеха?
И Гилгамеш бил вдигнал вече котвата, когато Утнапиштим го спрял.
— Ти много си се мъчил и страдал — казал му, — затова накрая ще ти открия една съкровена тайна, тайната на цветето, което пази живота. Това цвете расте на морското дъно, то е бодливо като розов храст, но ако можеш да го откъснеш и да вкусиш от него, ще останеш вечно млад!
Като чул това, Гилгамеш скочил от лодката, вързал на краката си два тежки камъка и с тях се хвърлил в морето. Камъните го смъкнали до дъното, там напипал цветето, набол пръстите си, кръв потекла от тях, но го откъснал, после прерязал камъните и изплувал на брега.
И щастлив, тръгнал по обратния път, в лодката на Уршанаби.
— Това вълшебно цвете, Уршанаби — обяснявал му той, — ще го занеса в моя град, в укрепения Урук, ще го дам първо на някой старец да го вкуси, и ако подмладее от него, аз също ще го вкуся и завинаги ще запазя моята младост!
Дълго плавали те, по едно време до брега видели басейн с прясна вода. Гилгамеш поискал да се изкъпе. Спрели, оставил цветето и се потопил в басейна. Но в това време една змия усетила аромата, изпълзяла от дупката си, взела цветето и връщайки се назад, оставила навън старата си кожа. И когато Гилгамеш излязъл, видял само кожата — тръшнал се на земята, плакал, плакал, докато най-сетне утихнал.
— Защо се трудиха тия крака и тия ръце, Уршанаби? — въздъхнал той. — На себе си нищо добро не донесох, и утехата, която намерих, изчезна под земята. Това е последното знамение, сега разбрах, че няма да постигна, каквото търся, че трябва да се примиря!
И те продължили да плават, докато накрая стигнали пристанището на Урук — целият укрепен град сега се простирал пред очите им.
— Вдигни се, Уршанаби, и погледни! — казал Гилгамеш. — Виж тези стени, тези постройки и кирпичите, и камъните, и колоните! Виж как стоят те, и когато ме няма, пак ще стоят! Нека отново се заема със своите човешки дела, нека продължа да вдигам стени и постройки, това ми остава!…
И тук прекъсват древните плочи с клинообразното писмо, тук свършва разказът на Гилгамеш — за този, който видял всичко до края на света, който познал морето и планините, който постигнал мъдростта и проникнал навсякъде, който извървял най-дългия път, но се уморил и се върнал!… Разказват, че след това живял много дълго, чак до сто и двадесет години, и все пак накрая умрял, отишъл под земята като своя приятел Енкиду и като всички хора на този свят.